Червеношийката

Хелена Ланг вървеше с бързи крачки, бутайки масичка на колелца към зала 4. През отворените прозорци нахлуваше свеж въздух и тя дишаше с пълни гърди, та дробовете и главата й да попият омайния аромат на току-що поникнала трева. Не се долавяше миризмата на разруха и смърт. От първата бомбардировка на Виена измина една година. През последните седмици хвърляха бомби всяка нощ при ясно време. Болницата „Рудолф II“ отстоеше на няколко километра от центъра, извисена над войната в зелената Вийнервалд37 и въпреки това димът от пожарите в града задушаваше мириса на лято.

Хелена зави зад ъгъла и се усмихна на доктор Брокхард. Той явно искаше да спре, за да поговорят, затова тя избърза напред. Неподвижните, втренчени очи на Брокхард винаги я притесняваха и потискаха, видеше ли го насаме. Понякога имаше усещането, че тези срещи с него по коридорите не са никак случайни. Майка й би се спукала от яд, ако видеше как Хелена отбягва младия, обещаващ лекар, най-вече защото той произлизаше от солидно виенско семейство. Но Хелена не харесваше нито Брокхард, нито роднините му, нито опитите на майка си да я използва като билет за връщане в доброто общество. Майка й обвиняваше войната за всичко случило се. Заради войната бащата на Хелена, Хенрик Ланг, загуби много бързо еврейските си лихвари и не успя да плати навреме на другите си кредитори. Финансовата криза го принуди да изиска от еврейските си банкери да му прехвърлят наличните си облигации, за съжаление конфискувани от австрийската държава. По тази причина сега Хенрик Ланг лежеше в затвора за заговор с опасни за държавата еврейски сили.

За разлика от майката, Хелена тъгуваше за баща си много повече отколкото за някогашните позиции на семейството. Изобщо не й липсваха например големите пиршества, посредствените, повърхностни разговори и постоянните опити да я сватосат с някой богат, разглезен младеж.

Тя погледна часовника и забърза. Някаква птичка бе влязла през отворените прозорци. Сега пееше безгрижно на един от абажурите на високия таван. Понякога на Хелена й се струваше невероятно, че навън бушува война. Навярно заради гората, понеже гъстите редици иглолистни дървета скриваха всичко, което хората тук горе не искаха да видят. Но влезеше ли човек в някоя зала, веднага разбираше, колко илюзорно е спокойствието. С осакатените си тела и изтерзани души ранените войници донасяха войната и тук. В началото тя слушаше разказите им, почти убедена, че със силата и вярата си ще им помогне да преодолеят мъките си. Но всички сякаш продължаваха да разказват все една и съща безконечна, кошмарна приказка какво може и трябва да изтърпи човек тук, на земята; какви унижения нанася животът. Само мъртвите се били отървали невредими. И Хелена спря да ги слуша. Преструваше се на заинтересувана, докато сменяше превръзките, мереше температурата, даваше им лекарства и им поднасяше храна. А когато спяха, се мъчеше да не ги гледа, защото лицата им продължаваха да разказват дори насън. Забелязваше страдание в бледи младежки лица, жестокост — в загрубели, мрачни лица и копнеж по смъртта в изкривените от болка черти на някого, току-що разбрал, че ще му ампутират крака.