Ш-ш-шт

Елиът се оттласна от рамката на вратата и влезе. Аз затърсих на сляпо копчето на монитора.

— Търся вдъхновение за една театрална рецензия, която трябва да предам на редактора си по-късно довечера — обясних. Дали не говорех прекалено бързо? Къде беше копчето?

Елиът надникна покрай мен.

— Театрална рецензия ли?

Пръстите ми напипаха някакво копче и чух как мониторът угасва.

— Извинявай, а ти какво каза, че правиш тук?

— Минавах и те видях. Нещо не е наред ли? Струваш ми се малко… нервна.

— О… ниска кръвна захар. — Прибрах вестниците и книгите си на купчина и ги напъхах в раницата си. — Не съм хапвала нищо от обяд.

Елиът дръпна един стол и се настани до мен. Обкрачи го с лицето към облегалката и се наведе близо до мен, нахлувайки в личното ми пространство.

— Може да ти помогна с рецензията. Дръпнах се.

— Ами, много мило, но засега ще спра. Трябва да отида да си взема нещо за ядене. Време е за почивка.

— Позволи ми да те почерпя — каза той. — Нали зад ъгъла има едно заведение?

— Благодаря, но мама ще ме чака. Цяла седмица отсъства от града и тази вечер се прибира. — Замълчах и опитах да го заобиколя. Той протегна мобилния си телефон и го опря в пъпа ми.

— Обади й се.

Сведох очи към телефона и отчаяно затърсих извинение:

— Не ми е позволено да излизам през седмицата.

— Ами излъжи, Нора. Кажи й, че домашното ти отнема повече време, отколкото си очаквала. Кажи й, че ще останеш още час в библиотеката. За нея е все тая.

Тонът на Елиът беше придобил острота, каквато не бях долавяла до този момент. Сините му очи излъчваха новопридобита студенина, устните му ми се сториха по-тънки.

— Майка ми не обича да излизам с момчета, които не познава.

Елиът се усмихна, но в усмивката му нямаше топлота.

— И двамата знаем, че не се придържаш особено стриктно към правилата на майка си, понеже в събота вечер беше с мен в „Делфик“.

Преметнах раницата си през рамо и здраво стиснах ремъка. Не отговорих. Шмугнах се покрай Елиът и забързано излязох от компютърната зала, съзнавайки, че ако включи монитора, той ще види статията. В момента обаче нищо не можех да направя.

На половината път към рецепцията се осмелих да хвърля назад поглед през рамо. През дебелите стъклени стени видях, че залата е празна. Елиът не се виждаше никъде. Върнах се обратно до компютъра, като се озъртах внимателно, в случай че той се появи. Включих монитора — статията за разследването на онова убийство все още беше извадена. Изпратих копие до най-близкия принтер, пъхнах го в папката си, излязох от мрежата и побързах да напусна.