Аленото цвете и бялото

(Вие може би също бихте искали да узнаете причината? Не, Лети не спеше, не клюкарстваше и не крадеше храна от килера. Работата е там, че когато прислужницата чуе звънеца на външната врата точно когато чисти камината, тя трябва да си измие ръцете, да оправи навитите ръкави на униформата си и да слезе два етажа по-надолу, което не може да бъде сторено за по-малко от две минути).

Все пак нашият Ракъм може да се проявява и като разумен човек, ако му се даде възможност да поразмисли. Дълбоко в наскърбената си душа той съзнава, че безукорно обслужване може да се очаква само в домакинство, разполагащо с изобилие от слуги, всеки от които да има много малко задължения. Лети се справя прилично при възникналите обстоятелства. Поне винаги съумява да му се усмихне.

Вероятно ще я задържи, когато нещата се променят.

Междувременно е започнал да привиква донякъде към незадоволителното обслужване. Напоследък дори започна при нужда да върши сам черната работа — сам дърпа пердетата, сам отваря прозорци, сам слага нови дърва в огъня. Човек трябва да умее да поема бремето, когато попадне в тежко положение.

Точно това прави и в момента, слага нови дърва в камината на пушалнята. Повикал е Клара, но тя не бърза да се появи, а пък на него му се иска помещението да се затопли по-бързо. Така че хвърли един наръч подпалки в огъня. Не е кой знае колко трудно. Всъщност дори е толкова лесно, че той просто не може да разбере защо проклетите прислужници не започнат да го вършат малко по-начесто.

Когато Клара се появява най-сетне, той вече се е разположил в любимото си кресло, отпуснал уморено глава на покривчицата върху облегалката за глава, и е запалил пура, за да успокои обтегнатите си нерви. Момичето е скръстило скромно ръце пред новата си двайсетинчова талия, но изглежда подчертано гузно.

— Да, сър? — тонът й е спокоен и малко предизвикателен. Вече е измислила как да отговори, ако господарят случайно я попита: „Откога ти е толкова тънък кръстът?“ — сложна и заплетена история, в която е замесена и някаква нейна несъществуваща племенница.

Но Уилям пита само:

— Как се чувства госпожа Ракъм? — и отклонява поглед встрани.

Клара прибира ръце зад гърба си като ученичка, която се готви да рецитира стихотворение.

— Нищо необичайно, сър. Почете малко — първо книга, после едно списание. След това се зае с бродерия. Веднъж помоли за чаша какао. Иначе здравето й е отлично.

— Отлично здраве — Уилям повдига вежди и обръща очи към недобре избърсаните от прах книги по полиците. Няма нищо чудно в думите на Агнес, че би поверила живота си на Клара. Двете са в някакъв противен женски заговор, непрекъснато се опитват да скалъпят доказателства, че упадъкът на семейния им дом не се дължи на неговата господарка — нали тя е изискана дама в отлично здраве? — а само и единствено на слабохарактерността на нейния съпруг, на нежеланието му да приеме собствената си съдба. О, не, всичко винаги е било наред с дребната, съвършена жена, която сега лежи на горния етаж — и въпреки това нейният жесток съпруг–безделник постоянно разпитва за поведението и здравословното й състояние. Уилям си представя съвсем живо Агнес, как и в момента прави всичко възможно да поддържа тази измама — седнала е в леглото с невинно изражение на финото личице, и чете „Велики мисли, обяснени разбираемо за млади дами“ — или някаква подобна книга, а през това време той, злодеят, се търкаля тук в охлузеното си кресло.