Забравената стая
- Автор: Чайлд Линкълн
- Серия: Д-р Джереми Лоугън #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546557063
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Забравената стая». Краткое содержание книги:
Олафсон не отговори.
- Има и още нещо. „Другите“, които спомена Карбън - това са живеещите в „Лукс“, които са били видени през последните седмици да се държат по нехарактерен или необичаен начин. Те ми разказаха, че са видели, чули и помирисали неща, които всъщност ги е нямало. Говорят за странни натрапчиви импулси - в единия от случаите суициден импулс. Но най-интересният факт е, че четиримата или са живели, или са работили в близост със Западното крило.
- Сигурен ли си? - попита Олафсон.
- Два пъти проверих бележките си. Сигурен съм.
Олафсон протегна ръка за чашата си.
- Ако искам да реша тази загадка, имам нужда от твоето позволение да сменя посоката на издирванията си и да се съсредоточа върху Западното крило и особено върху забравената стая.
Олафсон отпи бавно. След това въздъхна и накрая кимна с глава.
- Също така ще ми трябва асистент.
Директорът се смръщи.
- Какво?
- Аз съм историк, енигмолог. Не съм инженер. Ако искам да реша тази загадка, имам нужда от човек с умения, които не притежавам.
- Нали се разбрахме да пазим съществуването на тази стая в тайна?
- Така е, обаче колкото повече мисля за това, толкова по-ясно ми става, че не мога да разреша загадката сам.
Последва кратко мълчание.
- Не знам, Джеръми - най-накрая заговори Олафсон. - Смъртта на Стречи беше достатъчен ужас, а сега и тази стая... Сигурно има защо да е била зазидана. Не можем да си позволим и най-малкото петно върху доброто име на „Лукс“.
- Това вече съм го чувал. Освен това знам много добре колко деликатно е положението. Но това е единственият начин да разбереш какво се е случило на Стречи.
Лоугън наблюдаваше директора, който потъна в мълчание, за да обмисли чутото.
- Трябва да е човек, на чиято дискретност можем да разчитаме напълно.
- Гарантирам за нейната дискретност.
- Нейната? - изненада се Олафсон. - Значи вече имаш някого предвид?
- Ким Миколос. Асистентката на Стречи.
- Защо Миколос? Искам да кажа, че тя дори не е член на изследователското тяло.
- Тя е най-добрият вариант. Познава по-добре от всички работата на Стречи и след като работниците са се разпръснали във всички възможни посоки, това важи и за работата му по Западното крило. Тя е в час с хората и положението в „Лукс“ и беше достатъчно почтена да ми отговаря честно. И най-важното - една от нейните специалности е обратно инженерство. А аз имам нужда от някого, който може да ми помогне да възстановя начина на създаване на това помещение. - Освен това така ще мога да я държа под око, помисли си Лоугън.
- Джеръми, не съм сигурен, че мога да одобря това - каза Олафсон. - Съмнявам се, че управителният съвет би го одобрил.
- Управителният съвет знае ли за забравената стая?
- Не, разбира се, че не знае.
- Тогава няма нужда да знае и за това.
- Ние сме толкова уединена и изолирана организация... включването на Миколос ще бъде в разрез с нашите принципи за раздробяване и секретност.
- А самоубийството не е ли в разрез с принципите на „Лукс“?
Олафсон не отговори.
- Както вече казах, това е единственият начин да получиш отговорите, които търсиш. И недей да забравяш: тук съм, защото не знаеш какво се е случило със Стречи и защо. Също така не забравяй другите четирима и онова, което се е случило с тях. Можеш ли да си позволиш просто да заградиш Западното крило и да му обърнеш гръб? Кой знае какво още може да се случи? Ще обърнеш гръб на готова да избухне бомба.
Олафсон въздъхна.
- След като поставяш нещата така, нямам друг избор, освен да се съглася.
- Грегъри, много ти благодаря.
Директорът огледа всекидневната си, за да спечели време, преди да спре погледа си върху Лоугън.
- Кога планираш да почнеш?
- Още утре сутринта - отговори енигмологът и допи чашата си.
1 Древни шумерски храмове. - Б. пр.
2 Унгарски архитект модернист, който работи в „Баухаус“ - Висшето училище по строителство и художествено конструиране в Десау. - Б. пр.
24.
Докато Лоугън се прибираше в своя апартамент на третия етаж, друг обитател на „Лукс“ крачеше неспокойно в своето по-малко жилище далеч в края на втория етаж. Лампите бяха угасени и единствената светлина идваше от проблясващите езици на светкавиците зад стъклата, разделени от вертикални колони.