Гръмотевичния щит [bg]

Морето беше спокойно и подухваше спокоен северен ветрец. „Пенелопа” започна да се отдръпва от брега. Последният моряк се покатери на борда и греблата потънаха в чистата синя вода. Одисей застана на задната палуба, за да наглежда гребците. Сега целият екипаж носеше кожени нагръдници и шлемове, докато гребяха, държаха до себе си опънати лъкове и колчани със стрели. Самият Одисей също беше сложил своя нагръдник. Той не бе по-висококачествен от онези на хората му. До него стоеше облеченият в ярка броня Идоменей, чийто шлем се издигаше високо над главата му. Нестор изобщо нямаше нагръдник, вместо това носеше проста зелена туника и дълго чисто бяло наметало. И двамата му сина обаче имаха брони и носеха кръгли щитове. Стояха наблизо, готови да го защитават.

Докато „Пенелопа” се отдръпваше от острова, бризът беше свеж и обещаваше дъжд. Щом се озоваха в открито море, Биас извика за по-бърз ритъм и гребците налегнаха греблата.

— Казваш, че имал лице като магаре? — попита Идоменей. — Не си спомням такъв човек.

— Той те помни — отвърна Одисей.

— Можеше да го попиташ за името му.

— Ако не можеш да си спомниш мъж, чиито синове си убил и чиято жена си откраднал, съмнявам се, че името щеше да ни помогне.

Идоменей се засмя.

— Доста жени съм крал. Повярвай ми, Одисей, повечето бяха щастливи да бъдат откраднати.

Царят на Итака сви рамене.

— Очаквам скоро да се срещнете. Лицето му може да е последното, което ще видиш изобщо.

Идоменей поклати глава.

— Няма да умра тук. Една гадателка някога ми каза, че ще умра в деня, когато обедното слънце потъне в нощта. Това още не се е случило.

Одисей се отдръпна от царя на Крит и огледа морето и околните острови. В този момент чу как едрия Банокъл се оплаква на Калиадес:

— Няма да има място за бой, ако всички се качат тук. А ако онези пирати също носят кожени нагръдници, няма да знам кого убивам.

— По-добре се ограничи само до онези, които се опитват да те наранят.

— Това е добър план. Ще се бия защитно. Но съм по-добър в нападането. Обзалагам се, че сега ти се иска да не си беше оставял бронята на онзи пиратски кораб. А ти казах. Коженият нагръдник няма да отблъсне дори хвърлено камъче.

— Трябваше да се вслушам в песимизма ти — съгласи се Калиадес. — Но пък ти си човек, който носи броня и в бардак.

— Човек никога не знае кога ще се озове в беда — отбеляза Банокъл. — А и веднъж ме наръга съпругът на една курва.

Калиадес се засмя.

— В задника. Ти тъкмо бягаше, ако правилно си спомням.

— Човекът ми беше симпатичен. Не исках да го убивам. Както и да е, беше само драскотина. Дори не се наложи шев.

Одисей се усмихна. Все повече харесваше тези двама микенци.

Пирия седеше на кърмата, загледана в земята. Раменете й бяха напрегнати, лицето — неподвижно. Калиадес се приближи към нея.

— Чудесен кораб — отбеляза той.

Отговорът на жената беше хладен:

— Винаги съм се чудела защо мъжете казват „тя ”, когато творят за лодките си[1]. Когато бях млада, мислех, че е от уважение. Сега знам, че съм грешала. Лодките отиват там, където мъжете им наредят. Те са просто нещо, което да яздят.