Гръмотевичния щит [bg]

— Тя спомена ли ме? — попита Пирия преди да успее да се спре.

— Спомена любовта си към Тера и колко нещастна е била при заминаването си. Ти я обичаш много, нали?

— Тя е животът ми! — отвърна Пирия предизвикателно, търсейки в очите му следа от презрение или отвращение.

— Внимавай с кого споделяш това — каза той меко.

— Няма ли да ми кажеш, че чувствата ми ще се променят, когато в живота ми се появи правилният мъж?

— Защо си толкова ядосана? — контрира я той. — Мислиш, че ще те съдя? Любовта е мистерия. Прегръщаме я, където я намерим. Обикновено не избираме кого да обичаме. Това просто се случва. Гласът ни говори по начин, който ушите не могат да чуят. Разпознаваме красота, която очите не виждат. Изпитваме промяна в сърцата си, която никой глас не може да опише. В Любовта няма зло, Калиопа.

— Кажи го на баща ми. Кажи го на жреците, царете и войните в този прокълнат свят.

Той се усмихна.

— Гани е смело прасе и аз го харесвам. Въпреки това няма да губя време да го уча да плава.

Пирия откри, че гневът й избледнява и се усмихна на Грозния цар.

— Ето нещо, което радва окото — каза той.

Постояха заедно известно време и тя почувства топлината на слънцето по лицето си и свежестта на морския бриз в късо подрязаната й коса. Обърна се към Одисей.

— Каза, че разказвачите извайват истина от лъжите? Но как е възможно?

— Въпрос, над който и аз съм умувал дълго. — Той посочи Биас. — Някога разказах история за крилат демон, който нападнал „Пенелопа”. Казах, че Биас, най-великият копиехвъргач на света, запратил оръжието си с такава сила, че то пронизало крилете на демона и спасило кораба ни от унищожение. Биас бе толкова пленен от историята, че започна да се упражнява с копието с такова упорство, че накрая спечели голяма награда на Царските игри. Виждаш ли? Той стана най-добрият, защото аз излъгах, че е такъв. Така че лъжата ми вече е истина.

— Разбирам — отвърна Пирия. — А как може от истина да направиш лъжа?

— Ах, уви, това е нещо, което никой от нас не може да избегне. — Той се наведе и взе малката глинена плоча, на която Биас й бе донесъл храната предната вечер. — Какво е това? — попита я той.

— Глинена плоча.

— Да, глинена. И е била изваяна от ръцете на човек, използвал вода и гъста почва, а после огън. Без огъня нямаше да се изпече, а без водата — да се оформи. Така че имаме земя, имаме вода и имаме огън. Всички тези неща са истина. Така че това истинска плоча ли е?