Черната вдовица [bg]

— Къде са писмата ми?

— Какви писма?

— Онези, които взехте от спалнята ми.

— Не съм вземала нищо.

— А кой тогава?

— Да вървим — беше всичко, което жената каза.

Докато слизаше по стълбите с куфар в едната ръка и дамска чанта в другата, Натали забеляза, че жената леко накуцваше. Колата ѝ бе паркирана на „Ибн Езра“, точно пред тази на Натали. Потеглиха, непознатата шофираше спокойно, но много бързо. Преминаха през Юдейското плато към Тел Авив, след това поеха на север по крайбрежната равнина по магистрала 6. За известно време двете слушаха новините по радиото — говореше се само за намушквания, смърт и предсказания за наближаваща апокалиптична война между евреите и мюсюлманите на Храмовия хълм. Жената отхвърли всички въпроси на Натали и я остави да се взира през прозореца към минаретата, издигащи се над Западния бряг отвъд разделителната бариера. Бяха толкова близо, та ѝ се струваше, че може да ги докосне. Близостта на селата до такъв важен път я накара да се съмнява в перспективите за мирното съществуване на двете страни. Френските и швейцарските села също бяха едни до други по общо взето невидима граница, но Швейцария не искаше да изтрие Франция от картата. Нито швейцарците умоляваха синовете си да проливат кръвта на френските неверници.

Постепенно крайбрежната равнина изчезна и магистралата зави към планината Кармел и Галилея, която приличаше на одеяло със зелени и кафяви кръпки. Като че ли караха към Назарет, но на няколко километра от града жената зави по по-тесен път и продължи по него покрай училищни спортни игрища, докато пътят им не бе препречен от метална бариера с шипове. Портата автоматично се отвори и те продължиха по леко извитата улица с надвиснали дървета от двете страни. Натали бе очаквала да я отведат в някакво секретно съоръжение, а вместо това се озова в тихо малко градче. То бе построено в кръгове. Покрай пътя имаше едноетажни къщи, а зад тях като ветрило се простираха пасбища и обработваема земя.