![Черната вдовица [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/1/8/chernata-vdovica-bg-download.jpg)
Черната вдовица [bg]
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #16
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978952617037
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Черната вдовица [bg]». Краткое содержание книги:
— Не е необходимо. Обичам те, татко.
Натали затвори телефона. Беше точно девет часът. Айелет бе отстъпила мястото на бюрото в спешното на следващия началник-смяна — д-р Марк Гелър, луничав червенокос шотландец.
— Искам да остана — каза му Натали.
Марк Гелър посочи към вратата.
— Ще се видим след три дни.
Натали си събра нещата от лекарската стая и изтръпнала от умора, се качи в маршрутката към сателитния паркинг. Въоръжен охранител с бежова жилетка я заведе до колата ѝ. „Значи, това означава да си евреин през XXI век“, помисли си тя, докато сядаше зад волана. Прогонени от Франция от надигащ се антисемитизъм, тя и родителите ѝ бяха дошли в еврейската си прародина, за да се изправят пред вълна от брутални нападения, извършени от млади мъже, възпитани в религиозна омраза. В момента Израел не беше безопасен за евреите. Ала щом и тук не беше безопасно, къде другаде? „Ние сме народ, орисан да живее на ръба“, помисли си с горчивина тя, докато потегляше.
Апартаментът ѝ бе близо до болницата в Рехавия, скъп квартал във все по-скъпия град. Движеше се бавно през утринния трафик по улица „Рамбан“, зави наляво по „Ибн Езра“ и спря на празно място до тротоара. Кооперацията ѝ бе зад ъгъла на „Елхаризи“, тясна уличка, по която колите едва се промушваха. Въздухът бе хладен и натежал от аромата на бор и бугенвилия. Натали вървеше бързо, защото дори и в Рехавия, изцяло еврейски квартал, вече не се чувстваше сигурна. Когато стигна до вратата, телефонът ѝ започна да звъни. Тя погледна кой я търси, преди да вдигне. Беше номерът на родителите ѝ в Нетаня.
— Случило ли се е нещо? — тревожно попита тя.
— Не — отговори уверен мъжки глас на френски. Натали пак провери кой я търси.
— Кой се обажда?
— Не се тревожете — каза гласът. — Родителите ви са добре.
— В техния апартамент ли сте?
— Не.
— Тогава как използвате телефона им?
— Не го използвам. Това е само малък трик, за да сме сигурни, че няма да ни пратите веднага на гласова поща.
— Кои сте вие?
— Казвам се Узи Навот. Може би сте чували за мен. Аз съм директор на нещо, което се нарича…
— Знам кой сте.
— Това е добре. Защото ние също знаем коя сте, Натали.
— Защо се обаждате? — попита тя.
— Звучите като една от нас — каза той и се засмя.
— Като шпионка ли?
— Израелка.
— Аз съм такава.
— Вече не.
— Какви ги говорите?
— Чуйте ме внимателно, Натали. Искам да затворите телефона и да влезете в апартамента си. Там ви чака жена. Не се страхувайте, тя работи за мен. Позволила си е да ви събере багаж в една чанта.
— Защо?
Връзката прекъсна. Натали постоя известно време, чудейки се какво да прави. След това извади ключовете от дамската си чанта, отвори вратата и влезе.
17.
Долината на Израил
Жената, седнала край кухненската маса, не приличаше много на шпионин. Беше по-дребна от Натали, а изражението ѝ издаваше нещо средно между досада и тъга. Беше си направила чаша чай. До нея беше мобилният ѝ телефон, а до него — паспортът на Натали, който допреди това бе лежал скрит в кафяв плик в долното чекмедже на нощното ѝ шкафче. Вътре имаше също така три писма с много лично съдържание, писани от мъж, когото Натали познаваше от университета във Франция. Беше се канила да ги изгори, а сега повече от всякога съжаляваше, че не го е сторила.
— Отвори го — каза жената и кимна към стилния малък куфар на Натали. На него имаше етикет, спомен от последното ѝ пътуване до Париж. Беше летяла с „Ер Франс“, а не с „Ел Ал“, предпочитаната авиокомпания на евреите имигранти от френски произход.
Тя дръпна ципа и погледна вътре. Беше напълнен набързо и небрежно — чифт панталони, две блузи, памучен пуловер, само един кат бельо. Коя жена слага в багажа си само едни бикини?
— Колко дълго ще отсъствам?
— Зависи.
— От какво?
Жената мълчаливо отпи от чая си.
— Без грим, без дезодорант? Без шампоан? Къде отивам? В Сирия ли?
Отново настана тишина. След това жената бързо обясни:
— Вземи каквото ти трябва. Но не се бави прекалено. Той няма търпение да се види с теб. Не бива да го караме да чака.
— Кой, Узи Навот ли?
— Не — усмихна се за пръв път тя. — Мъжът, с когото ще се срещнеш, е много по-важен от Узи Навот.
— Трябва да съм на работа след три дни.
— Да, знаем. В девет часа. — Тя протегна ръка. — Дай ми телефона си.
— Но…
— Моля — строго настоя жената, — губим ценно време.
Натали предаде телефона и отиде в спалнята. Стаята изглеждаше като претърсена. Съдържанието на кафявия плик от нощното ѝ шкафче лежеше пръснато върху леглото. Всичко беше там, с изключение на писмата, които сякаш се бяха изпарили. Тя веднага си представи пълна стая с хора, които четат на глас пасажи от тях и избухват в бурен смях. Взе още няколко дрехи и събра малък несесер с тоалетни принадлежности, включително и противозачатъчните хапчета и предписаните обезболяващи. Пиеше ги срещу главоболието, стоварващо ѝ се понякога като гръм от ясно небе. След това се върна в кухнята.