Черният флаг [bg]

Инстинктивно се озърнах, търсейки най-близкия път за бягство. Прииска ми се да бях оставил проклетата кесия с документи там, където я бях намерил. Прииска ми се изобщо да не бях имал вземане-даване с Уолпоул. Какво му имаше на живота на Едуард Кенуей? Бях беден, ала поне бях жив. Сега можех да съм в Насау, да обмислям набези с Едуард Тач и да си плакна очите с Ан Бони в „Олд Ейвъри“.

Едуард ме предупреди да не заминавам с капитан Брама. Обясни ми, че Брама е негодник. Защо не го послушах, по дяволите?

Гласът на Жулиен Дюкас ме изтръгна от размишленията.

— Дънкан — произнесе го „Данкон“, — ще ни демонстрираш ли техниката си?

Подлагаха ме на изпитание. С всеки въпрос, с всяко предизвикателство ме подтикваха да се доказвам. Засега издържах теста. Не блестящо, ала с що-годе прилични резултати.

Сега обаче излязохме от двора и се озовахме в нещо като наскоро построена тренировъчна площадка. Високи палми се редяха от двете страни на затревена поляна. В единия й край бяха поставени мишени, а зад тях сияеше изкуствено езерце като озарен от слънцето син поднос. Зад чепатите стволове на палмите се раздвижиха сенки — още стражи — в случай, че се опитам да побягна.

— Направихме тренировъчната площадка във ваша чест — обясни Роджърс.

Преглътнах. Домакините ми застанаха очаквателно в единия край на поляната. Роджърс държеше пистолета — уж нехайно, но пръстът му не слизаше от спусъка — а дясната ръка на Жулиен стискаше дръжката на сабята, препасана в колана му. Фигурите зад дърветата застанаха неподвижно, бдително. Дори чуруликането на птиците и жуженето на насекомите сякаш секна.