Черният флаг [bg]

Изстрелът отекна в двора. Изплашените птици го аплодираха. Струйка дим се издигна от самия център на мишената, поклащаща се леко върху триножника. Стрелецът погледна приятеля си със суха усмивка и получи в замяна повдигане на веждите — речникът на богатите. После насочиха вниманието си към мен.

„Не забравяй, че си Дънкан Уолпоул“, казах си, стремейки се да срещна спокойно изпитателните им погледи. „Дънкан Уолпоул. Опасен мъж. Равен с тях. Пристигнал по покана на губернатора.“

— Добра среща, сър — усмихна се широко мъжът, който си почистваше пистолета. Имаше дълга прошарена коса, прибрана на тила, и лице, прекарало много часове под знойното слънце. — Вие сте Дънкан Уолпоул, нали?

Спомних си как говореше Уолпоул — изискано, като добре образован мъж.

— Да, аз съм Дънкан Уолпоул — отвърнах и интонацията ми прозвуча фалшиво дори на мен.

Зачаках събеседникът ми да насочи вече заредения пистолет към мен и да заповяда на стражите да ме арестуват. Той обаче отбеляза:

— Знаех си. Удс Роджърс, приятно ми е. — Прекоси двора и ми протегна длан, твърда като дъбова дъска.

Удс Роджърс. Бях чувал за него и пиратът в мен пребледня, защото Роджърс бе страшилище за моите побратими! Бивш капер, дал дума да заличи пиратите от лицето на земята и организиращ безмилостни набези срещу тях. Несъмнено би поискал да види обесен пирата Едуард Кенуей.

„Но ти си Дънкан Уолпоул“, напомних си отново, погледнах го в очите и поех крепко ръката му. Не бях пират. О, не. Наредих си да пропъдя тази мисъл. С Роджърс бяхме равни, идвах по покана на губернатора.

Вътрешният ми глас, макар и успокоителен, замлъкна стреснато, защото осъзнах колко любопитно ме наблюдава Роджърс с въпросителна полуусмивка, сякаш му е хрумнало нещо и се чуди дали да го сподели.

— Съпругата ми явно няма набито око — каза най-сетне той, позволил на любопитството да надделее.

— Моля?

— Съпругата ми. Преди няколко години сте се запознали на бала с маски, организиран от семейство Пърси.

— А… Да, да.

— Каза ми, че сте „дяволски красив“. Очевидно е излъгала, за да предизвика ревността ми.

Засмях се, сякаш оценявам искрено шегата. Да се обидя ли, че не ме смята за дяволски красив? Или да се радвам, че ще сменим темата. Погледнах пистолета и избрах второто. Представих се на втория мъж — смугъл французин с непроницаемо изражение на име Жулиен Дюкас, който ме обяви за „почетен гост“ и спомена някакъв „Орден“, в който ще се включа. Пак ме нарекоха асасин.

Отново подчертаха думата по странен, неразгадаем начин. Асасино. Асасин.

Французинът се усъмни гласно доколко искрен е духовният ми прелом и желанието ми да премина в „Ордена“. Спомних си писмото до Уолпоул: „Оценяваме подкрепата ви за тайната ни и благородна кауза“. За каква тайна и за каква благородна кауза ставаше дума?

— Няма да ви разочаровам — отвърнах колебливо.