Свечеряване [bg]

Мат го погледна. „Изправя се срещу чудовище — още по-развеселено си помисли Деймън.“

— Пусни… я… веднага. — Младежът говореше бавно явно, за да придаде повече застрашителност на думите си, ала на Деймън му приличаше по-скоро на бавноразвиващ се.

Малоумен Елементарен Тип, Деймън продължи да измисля описания за Мат. Но това правеше…

— МЕТ — рече на глас и поклати леко глава. Може би така най-накрая ще успее да го запомни за в бъдеще.

— Мет? Ти ме наричаш…? Господи, Стефан, моля те помогни ми да го убия! Той е убил Бони! — Думите излязоха на един дъх от устата му. Жалко, помисли си Деймън, значи все пак можеше да говори и последният му акроним отиваше по дяволите.

Стефан беше изненадващо спокоен. Дръпна Мат зад гърба си и му каза с тон, който не беше предложение, а по-скоро заповед:

— Върви и седни при Елена и Мередит. — После се обърна към брат си. — Ти не се хранеше от нея — рече и това не беше въпрос.

— Да смуча отрова? Не си падам по това, малки братко.

Ъгълчетата на устните на Стефан потрепнаха. Не каза нищо, а само погледна към Деймън с очи, които… разбираха. Деймън настръхна.

— Казах истината!

— Да не би да ти става навик?

Деймън понечи да освободи Бони. Реши, че ако я изтърве в окървавената вода, това ще бъде чудесен предлог да се махне от тази дупка, но…

Но. Тя беше неговото малко птиченце. Вече бе погълнала достатъчно от кръвта му и още малко щеше да я промени завинаги. А ако кръвта, която й бе дал не е била достатъчно, значи по начало не е била подходящ лек. Освен това вълшебникът вече беше тук.

Затвори прореза на ръката си, за да спре да кърви и понечи да заговори…

Вратата отново се разтвори с трясък.

Този път беше Мередит и държеше сутиена на Бони. И Стефан и Деймън се свиха уплашено. Мередит е доста страшна персона, помисли си Деймън. Но поне, за разлика от Мет, се спря да огледа купчината дрехи на пода.

— Как е тя? — попита Мередит, което Мет не бе направил.

— Ще се оправи — отвърна Стефан и Деймън се изненада от чувството на… не облекчение, разбира се, а от гордост за добре свършена работа. Освен това може би сега Стефан нямаше да го пребие до смърт.

Мередит пое дълбоко дъх и затвори за миг уплашените си очи. Когато го направи, цялото й лице се отпусна и сякаш се обля в мека светлина. Може би се молеше. Бяха минали векове, откакто Деймън се бе молил, а и никога не бе отговорено на нито една негова молитва.

Момичето отвори очи, все едно се отърси от нещо и отново доби застрашителен вид. Побутна дрехите на пода и изрече бавно и натъртено:

— Ако другата част на бельото, която е в комплект с тази, не е на Бони, някой ще си изпати.