Свечеряване [bg]

— Моля ви, помогнете ми. Той ме чу да го призовавам — почувствах го — но само наблюдаваше. Стоеше и ни наблюдаваше как умираме. Той иска всички хора да умрат, а нашата кръв да потече по белите стъпала някъде. Моля ви, махнете го от мен!

Значи така. Малката вещица имаше повече умения, отколкото бе смятал. Не беше необичайно, че някой улавяше посланията ти — ти също улавяш неговите — но да идентифицираш източника се изискваше талант. Освен това тя бе чула ехо от някои от мислите му. Тя имаше дарба, неговата птичка… не, не беше неговата птичка, не и след като го гледаше с този поглед, пълен с омраза, доколкото Бони изобщо можеше да изпитва омраза.

Настъпи тишина. Деймън имаше възможност да отхвърли обвиненията, ала защо да си прави труда? Стефан щеше да разбере истината. Може би и Бони.

Едно по едно, по лицата на всички присъстващи се изписа отвращение, сякаш беше някаква заразна болест.

Сега Мередит пристъпи забързано напред и грабна друга кърпа. В другата си ръка държеше чаша с димяща напитка — какао, съдейки по аромата. Не беше достатъчно горещо, за да бъде ефективно оръжие, дори и срещу един уморен вампир.

— Ето — обърна се тя към Бони. — Вече си в безопасност. Стефан е тук. Вземи тази кърпа, просто я наметни около раменете си.

Досега Стефан стоеше безмълвен, наблюдаващ всичко това — не, наблюдаващ брат си. Сега лицето му доби сурово изражение и той изрече само една дума:

— Вън.

Гонеха го като куче. Деймън потърси якето си пипнешком зад гърба си и го намери. Искаше му се също така успешно да възвърне и чувството си за хумор. Лицата около него приличаха на издялани от камък.

Но не толкова твърд камък като този, който отново се издигаше около душата му. Пропукващата се скала се възстанови удивително бързо — дори бе добавен и още един слой, като обвивка от седеф, която обаче не покриваше нищо красиво.

Лицата им не промениха израженията си, когато Деймън се опита да се измъкне от малката баня, пълна с твърде много хора. Някои от тях говореха; Мередит на Бони; Мет — не, Мат — изливаше яростната си омраза… но Деймън не чу думите. Подуши твърде много кръв. Всички имаха малки рани. Индивидуалните им миризми — различни зверове в стадото — го задушаваха. Главата му се въртеше. Трябваше да се махне оттук или щеше да грабне първия попаднал насреща му съд и да го пресуши до капка. Сега вече не беше само замаян; изгаряше от жега, от… жажда.

Да, беше много, много жаден. Беше работил дълго време, без да се нахрани, а наоколо гъмжеше от плячка. Обикаляха около него. Как би могъл да се сдържи да не сграбчи някой от тях? Дали някой щеше да забележи?

Но имаше още един, който той още не бе видял и не искаше да види. Да стане свидетел как красивото, изваяно лице на Елена се сгърчва в същата маска на погнуса, която бе видял върху лицата на останалите, щеше да бъде… неприятно, помисли си той. Старото му безразличие най-после се бе завърнало.