Свечеряване [bg]

Веднага изплю. Устата му се бе напълнила със смола. Но не беше достатъчно. Дори да прикрепи няколко вампира към тялото на Бони, които да смучат като пиявици, пак нямаше да е достатъчно.

Седна на пети и се втренчи в нея, в тази фатално отровена жена–дете, която можеше да се каже, че бе обещал да спаси. За пръв път осъзна, че е подгизнал до кръста. Отправи гневен поглед към тавана, все едно към небесата, а сетне свали черното си кожено яке.

Какво да прави? Бони се нуждаеше от лекарство, ала той не знаеше от какво точно, а и не познаваше никоя вещица, която да помоли да му даде. Дали госпожа Флауърс бе запозната с тайнственото познание? А и дори и да беше, щеше ли да му даде? Или беше само една побъркана старица? Какво беше най-общото лекарство… за хората? Би могъл да я предаде на грижите на себеподобните й и да ги остави да опитат с нескопосаните си познания — да я отведат в болница — но как там щяха да лекуват момиче, което е било отровено от Другата страна, от тъмни места, които те никога няма да видят, нито да разберат…

Бе започнал да разтрива разсеяно с кърпата ръцете си, дланите, черната си риза. Сега погледна към кърпата и реши, че Бони заслужава поне малко благоприличие, особено след като не можеше да измисли с какво друго би могъл да й помогне. Потопи кърпата във ваната и я разстла под водата, за да покрие с нея Бони от шията до петите. Материята изплува на някои места, на други потъна, но като цяло свърши работа.

Повиши с още няколко градуса температурата на водата, но нямаше ефект. Бони се бе вкочанила като труп и може би много скоро щеше да се срещне със смъртта, колкото и млада да беше. Благородните му предци в стара Италия са били прави, помисли си Деймън. Девици като Бони вече не бяха момичета, ала още не бяха станали и жени. Това беше особено уместно в случая, тъй като всеки вампир можеше да види, че тя бе невинна девственица във всяко едно отношение.

И всичко бе извършено под самия му нос. Примамването, груповата атака, великолепната техника и синхронизация — те бяха убили тази девица, докато той само си седеше и наблюдаваше. И дори ги аплодираше.

Деймън усети как в гърдите му много бавно нараства нещо. Първите искри избухнаха, когато се замисли за дързостта на малахите да се впуснат на лов след неговите човеци, при това под носа му. Не се запита откога групата в колата се бе превърнала в „неговите човеци“ — предположи, че е защото напоследък те бяха толкова близо, че вече смяташе, че той е този, който решава съдбата им — дали да живеят, умрат или се превърнат в това, което бе и той. Нещото в гърдите му нарасна още повече, когато си припомни начина, по който малахите бяха манипулирали мислите му, примамвайки го да потъне в блажени размисли за смъртта като общо понятие, докато съвсем конкретна смърт се е разигравала пред него. И сега достигаше взривоопасни нива, защото самолюбието му днес бе засегнато прекалено много пъти. Наистина вече ставаше непоносимо…