Заподозрян № 1 [bg]

57

Разнасяха ме от ченге на ченге, докато стигнем до лазарета на затвора, където сестрата проми раните ми с напоен със спирт тампон. На брадичката ми сложи лепенка.

Мислех си, че ако Колийн е била бременна, няма как детето да е било от мен.

Като изключим прощалната ни среща миналата седмица, не бях виждал Колийн повече от шест месеца. Все пак, щях да различа, ако е била в шестия месец, нали така?

Но, както каза Тенди, убийството на зародиш се смята за особено обстоятелство, в добавка към убийство. Да, щеше да ми бъде отказана гаранция. В действителност можеше да изкарам следващата една година в тази помийна яма, преди да стигна до процес.

Съсредоточих се отново, тъй като на няколко метра от мен Тенди обясняваше на лекаря, че съм се спънал и понеже съм бил с белезници, не съм могъл да се подпра с ръце.

— А как ще обясните синината на тила? — попита докторът. Той беше бял мъж малко над петдесет. И ако се беше класирал някъде в първите 99,9 процента на випуска си, нямаше да работи тук.

— Джак е от типа хора, дето се мислят за господари на вселената — шегуваше се Тенди. — Не обича да бъде задържан насила. Удари си главата, когато го напъхвах на задната седалка на колата. — Той дори се сгъна, за да покаже точно как съм праснал главата си в рамката.

— Така ли беше? — попита ме лекарят. Би било грешка да кажа „не“. Преди няколко години някакъв затворник се беше оплакал на надзорната комисия в Американския съюз за защита на гражданските свободи, че на хората от неговото отделение не им позволявали да се окъпят от три-четири седмици. Бяха го пребили. Кракът му беше счупен. Съюзът се намеси, но доколкото знаех, този затворник все още беше тук и изчакваше процеса по делото си.

— Случи се така, както го описа следователят. Не бях внимателен.

— Щом казвате.

— Мога ли да получа аспирин?