Сянката [bg]

Скоро се озовахме сред равното поле. Край пътя имаше пуста пътека за велосипедисти. Отвъд нея се простираше унилата гора. Тленното ми тяло може и да беше на Мартас Винярд, но духът ми се рееше към Южния Пасифик. Мислех си за Рик на остров Фиджи и всички сложни и унизителни начини да го уволня, когато се върне. Разумната част от съзнанието ми знаеше много добре, че никога няма да го направя — защо пък да не иде на риболов? — но тази сутрин неразумната надделяваше. Вероятно се страхувах, а страхът изкривява преценката дори по-зле от алкохола и преумората. Чувствах се измамен, изоставен и оскърбен.

— След като ви оставя, сър — каза шофьорът, без изобщо да се смущава от моето мълчание, — трябва да взема мистър Крол от летището. Почнат ли да пристигат адвокати, значи със сигурност нещата вървят на зле. — Той млъкна и се приведе към предното стъкло. — Ах, мамка му, пак се започва.

На пръв поглед изглеждаше, че пред нас е станала злополука. Яркосините лампи на две полицейски коли мигаха драматично сред навъсеното утро, осветявайки близките дървета като отблясъци на мълнии в опера на Вагнер. Докато наближавахме, различих още десетина коли и микробуси, изтеглени от двете страни на пътя. Хората стояха безцелно наоколо и онзи ленив подсъзнателен механизъм, чрез който понякога обработваме информацията, отначало ме тласна към извода, че наистина е имало верижна катастрофа. Но когато нашият микробус намали скорост и даде ляв мигач, чакащите грабнаха някакви предмети от земята и се втурнаха към нас.

— Ланг! Ланг! Ланг! — закрещя някаква жена с мегафон. — Лъжец! Лъжец! Лъжец!