Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Не можеш да разбереш какво е да си майка, докато сама не го преживееш. Няма как да разбереш, че пред себе си не виждаш единствено порасналия мъж - жизнерадостен,
небръснат, вмирисан, инатлив потомък с глобите му за паркиране, мръсни те му обувки и перипетиите на любовния му живот. Виждаш всички хора, които някога е бил и които носи в себе си.
Гледах Уил и виждах бебето, което бях държала в прег-ръдките си, замаяна и с насълзени очи,неспособна да по-
вярвам, че съм създала друго човешко същество.Виждах прохождащото дете, което посяга да ме улови за ръката.
Виждах уязвимите му места, любовта си към него, живота ни заедно. Ето какво ме караше да унищожа - малкото дете, момчето, мъжа, цялата ми любов, целия ми живот.
А после, на 22 януари - ден, в който бях затрупана от изслушвания на крадци на дребно, шофьори без застраховка и гневни бивши съпрузи, - Стивън влязъл в пристройката и заварил сина ни почти в безсъзнание, с отпусната върху подлакътника глава и количка, плувнала в море от тъмна лепкава кръв. Уил намерил ръждив гвоздей, който стърчал на около сантиметър от дървенията в задния коридор, притиснал китката си към него, започнал да движи количката напред-назад и нарязал плътта си на ивици. И досега не мога да си представя каква е била тази решимост, която го е карала да продължава въпреки неистовата болка. Докторите казаха, че са му оставали по-малко от двайсет минути живот.
И не е било - както отбелязаха - вик за помощ.
Когато в болницата ми съобщиха, че Уил ще живее, излязох в градината да си излея гнева. Изливах гнева си към Господ, към природата, към съдбата, която беше хвърлила семейството ни в тази бездна. Сигурно съм приличала на луда. Онази студена вечер в градината запратих ча-
шата си с бренди на шест метра от мен, и изкрещях - толкова силно, че викът ми раздра въз-духа, удари се в стените на замъка и отекна в далечината. Задушавах се от ярост, че всичко около мен може да се движи, да расте и да се размножава, а моят син - моето жизнено и харизматично, красиво момче - се е превърнал в това.Обездвижен, повехнал, обезкървен, страдащ. Красо-тата ми се струваше неприлична, отблъскваща. Крещях ли, крещях и кълнях - думи, които не знаех, че знам. - докато накрая Стивън излезе, постави ръка на рамото ми и я сва-
ли чак когато се увери, че съм се успокоила. Съпругът ми не разбираше.Още не беше осмислил случилото се. Че Уил няма да се откаже. Че животът ни ще
премине в очакване
и под знака на постоянната бдителност, в очакване на следващия кошмар,
на следващия опит на сина ни да посегне на себе си. Отсе-га нататък щяхме да гледаме света през неговите очи - по-тенциалните отрови, острите предмети, изобретателността, с която би могъл да довърши делото, започнато от оня проклет мотоциклетист. Животът ни трябваше да се сведе единствено до избягването на повторен опит. При това Уил имаше предимство- нямаше за какво друго да мисли.
Две седмици по-късно му казах.
- Добре.
Разбира се, че го направих. Какво друго ми оставаше?
Девета глава
Тази нощ не спах. Лежах будна в моята малка стая, гледах към тавана и внимателно възпроизвеждах последните два месеца въз основа на чутото в пристройката. Сякаш всичко се бе изместило, накъсало и отишло на друго място, следвайки някаква друга, непозната за мен схема.
Чувствах се измамена - слабоумната съучастничка, която не знае какво става. Сигурно се бяха смели тайно на опитите ми да храня Уил със зеленчуци или да го подстриг-вам - дребни неща, за да го накарам да се почувства по-добре. Какъв беше смисълът в крайна сметка?
Отново и отново си припомнях разговора, който бях чула, като се опитвах да го изтълкувам по някакъв друг начин, опитвах да се убедя, че не съм ги разбрала правил-но. Ала „Дигнитас” не беше място, където отиваш да караш лятната си почивка. Не можех да повярвам, че Камила Трейнър изобщо мисли да направи това със си.Да, бях я смятала за студена и да, виждах, че се чувства нелов-ко с него. Трудно ми беше да си представя, че го е гушка-ла, както ни беше гушкала мама - пламенно, с обич, дока-то ние се мъчехме да се измъкнем и я молехме да ни пусне.
Честно казано, мислех си, че всички образовани и богати майки се държат така с децата си. Все пак току-що бях прочела „Любов в студен климат”* от библиотеката на уил. Но да участва активно и доброволно в смъртта на собствения си син?
Сега, когато знаех, поведението й ми изглеждаше още по-студено, а действията й - ръководени от някакво зло-вещо намерение. Бях й сърдита, бях сърдита и на Уил. Сърдита им бях, че са ме наели за параван. Сърдита им бях за всички ония моменти, в които обмислях как да го накарам да се почувства по-уютно и по-добре. Когато не бях сърдита, бях тъжна. Припомнях си как бе пресекнал гласът й, докато успокояваше Джорджина, и ми беше много тъжно за нея. Знаех, че е в невъзможна ситуация.