Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

Щом се свести, пазачът вдигна племето по тревога и неизтрезнелите тайджиути два часа напразно претърсваха района, като с мъка се стремяха да пазят равновесие. Накрая преброиха конете и като видяха, че бройката излиза, отидоха да си доспят с презумпцията, че човек, окован в пранги, не може да отиде далеч пеша. Нали и утре слънцето щеше да огрее степта!

За разлика от тях Хък лесно откри Темучин. По местния обичай той даде кръвна клетва, че няма да го предаде, и го отведе в тяхната юрта. Останалата част от семейството, необременена от чувството за дълг към племето, бе бойкотирала преследването и спеше като заклана след празника.

Темучин изобщо не беше лековерен. Той съвсем реално прецени, че няма друг изход, и трябва да се довери на новия си или по-точно на първия си приятел в живота след собствената си сянка. Хък бързо му свали прангите и ги изгори, докато Тимучин лакомо се хранеше. После му измайстори скривалище под огромната камара от кожи в бащината каруца.

Три адски горещи летни дни и три дяволски задушни нощи изкара Темучин там, докато изтрезнелите тайджиути претърсваха първо околността, а после и лагера. Накрая стигнаха и до тяхната каруца. Най-усърдният преследвач взе да прехвърля кожите една по една, но Хък му се присмя:

— А бе ти луд ли си? В тая жега кой може да издържи под такъв товар от кожи?!

Този довод се стори убедителен на всички и нехайните преследвачи ги оставиха на мира. Без това монголите още не бяха свикнали да докарват каквато и да било работа до края. Повечето вече си бяха казали: „Майната му на Темучин! Да върви където ще.“ И още същата вечер Темучин пое по пътя към славата. Само мъж, който може да издържи цели три дни и нощи през лятото в степта под двуметрова камара от скъпи кожи, бе достоен да стане Чингис хан.

Четирийсет и седем години Хък го следва рамо до рамо, като шест пъти сменя самоличността си, но винаги оставаше верен на Темучин. Накрая единият от приятелите се прости с живота, а другият се умори от дългата езда през половината свят и се оттегли от сцената за цели петнайсет години. Проспа ги в Тибет при тогавашния Далай-лама.

Хък се събуди.

Самолетът се снижаваше да кацне и той бе плувнал в пот. Или причината бе в изплувалия спомен за жестоките, но славни времена? Всички спомени, загубени след двете му смърти, рано или късно се връщаха просто ей така, без видима причина. И повечето от тях Хък направо мразеше, защото дистанцията на времето разголваше глупостта му.

Най-големите проблеми на този свят му създаваше смяната на поколенията. Той трудно се приспособяваше. Тъкмо свикнеше с някое поколение, влюбеше се за пореден път, сдобиеше се с нови приятели и се оказваше, че то е остаряло. Вече е минало в историята и новото поколение напира със своите представи за живота, със своите стремления и своите вкусове. Докато той все още се прехласваше по Дейв Брубек, те вече харесваха Чик Кърия. Така Хък цял живот изоставаше с едно поколение и си оставаше традиционалист, по-консервативен дори от англичаните. Спомените му го дърпаха назад. Постоянно му пречеха да се приспособи към живота. Но имаше и изключения, които го караха да се чувства по-мъдър. Преживелиците с Чингис хан, му бяха много скъпи, защото Хък остана единственият на този свят, който знаеше цялата истина за него. Дори приятелят му Лев Гумильов не му вярваше напълно и приемаше безрезервно само част от нея.