Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

Дълбоко в себе си баща му отчаяно се инатеше като опърничаво магаре на мост и отказваше да признае, че бояджийската му издънка — комунизмът — е просто глуха, странична галерия по пътя на човешка цивилизация към вселенския разум. Нещо повече, Хък непрекъснато откриваше, че старият Хогбен продължава да подкокоросва разни групички смахнати терористи тук и там по света. И сега косите на Хък се изправяха при мисълта, че баща му е забъркан в историята с ядрените бойни глави. И въпросът беше дали е само забъркан, или старият Хогбен пак беше в основата на цялата каша? Хък се страхуваше в яда си да не направи някоя глупост. Трябваше да последва Ана-Мария и да се посъветва с нея. Файлът SAFARI беше пълен с убийствено точни и ясни инструкции, които просто нямаше как да не изпълни. Те безпроблемно го отведоха с два самолета през три летища и още толкова гранични пункта до жаркото сърце на Африка, като му оставиха дълги часове за размисъл.

Житието на Хък се равняваше на двайсетина нормални човешки живота и приличаше повече на синкопирана мелодия на Скот Джоплин. Но, откъдето и да погледнеше този своеобразен рагтайм, резултатът беше отчайващ. Той живя усилно, трескаво, като невидял, поне пет пъти по-активно от съвременниците си и, разбира се, направи двеста пъти повече грешки от тях. Хък си помисли, че тази цифра странно съвпада с броя на жените, с които бе поддържал връзки. Дали беше случайно? Глупости! Търсеше под вола теле. Много от тях бе обичал истински, а за някои бе готов да умре и сега…

Ето че пак се изхвърли. За хората тази метафора винаги можеше да стане реалност, но не и за него. Наследили до голяма степен гените на баща си, практически Хък и сестра му Шуин бяха безсмъртни колкото материалната вселена или поне колкото слънцето, което в момента закачливо надничаше от илюминатора на самолета. Баща му държеше в стъкленици точни техни копия и досега се бе налагало два пъти да повтаря с Хък чудото на Исус с възкресението на Лазар. В началото Хък губеше само част от спомените си — онези, за които стария Хогбен нямаше и представа. Но това обикновено само радваше Хък. Той жадуваше да се приспособи към хората, да стане един от тях, но дълги години се чувстваше като бръмбар в мравуняка.