История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
Намесата на представителите на великите сили принуждава Високата порта да се заеме с уреждане на спорните въпроси. Изпратени са специални правителствени анкетьори, които установяват извършените жестокости. След продължителни спорове между правителството в Цариград и селските делегации, изпратени от въстаналите райони, аграрната реформа е проведена и в тази част на българските земи. До юли 1853 г. на селяните са раздадени тапии за земите, с което приключва спорът по госпо-дарлъците.
Въстанията и бунтовете през 1835–1850 г. създават предпоставки за националноосвободителното движение, като показват, че у българския народ зреят революционни сили, които могат да бъдат използвани и организирани за самостоятелно извоюване на политическа свобода. Разгледаният период е по-висок етап в борбата на българския народ срещу турския феодален гнет, етап, който завършва с отвоюване на известни придобивки, подобряващи условията за бъдещата борба.
Политически движения и организации на българите по време на Кримската война
Поредната руско-турска война, започнала през 1853 г., предизвиква нови надежди сред българите, които смятали, че най-сетне идва и техният ред да извоюване на политическа независимост. Поради тази причина по време на войната във вътрешността на българските земи и сред емиграцията настъпва политическо раздвижване, целящо да покаже, че българският народ с право очаква по-добро бъдеще. Първите сериозни прояви в това отношение са свързани с името на Георги С. Раковски.
През втората половина на 1853 г. с помощта на българската търговска буржоазия в Цариград Раковски създава „Тайно общество“. Това е политическа организация, имаща за цел да подготви българите за съвместна борба с русите срещу вековния потисник. С помощта на верните си съратници Иван Бацов, Павел Чалъков, Павел Грамадов, Константин Ранов и други той се заема да изгради клонове на това общество в различни български градове. Сам посещава Шипка, Габрово, Търново, Шумен, Русе, Свищов, Враца, а Иван Бацов влиза във връзка с руските дипломатически представители в Белград и Букурещ. Като използва познанството си с един от турските министри, Раковски е назначен за главен преводач на турската Дунавска армия.
Планът, който разработва „Тайното общество“, предвижда освобождение на България по пътя на съчетаване на въоръженото въстание на българския народ с военните действия на руската армия. За главен район на бойните действия се предвижда Търновско, Габровско и районът между Калофер и Казанлък. Усилена подготовка се провежда и в Западна България, тъй като се предвиждало, че руските войски ще форсират р. Дунав при Свищов и Видин.
В края на декември 1853 г. Раковски е разкрит и арестуван, но по пътя за Цариград отново успял да избяга и след като събира чета от 12 души, през юни 1854 г. се установява в района на Котел, където решава да изчака навлизането на руските войски на юг от Дунав. Намесата на Англия и Франция във войната осуетява руския десант в българските земи и основните бойни действия се съсредоточават на Кримския полуостров. При това положение Раковски разпуска четата си и се установява в Котел.
В навечерието на военните действия между Русия и Турция се раздвижва и българската емиграция на север от Дунав. В края на 1852 г. представителите на едрата българска буржоазия в Букурещ формират политическа групировка, известна като Епитропия, която се изявява със своята дейност до март 1854 г., когато получава официалното признаване от страна на Русия под името Средоточно българско попечителство. Краткият по време живот на Епитропията е съпроводен от оживена дипломатическа дейност на Великите сили по Източния въпрос. Русия открито поставя въпроса за ликвидирането на Османската империя и за подялба на нейното наследство, като изявява своите претенции за окупация на балканските провинции. В същото време Петербург признава правото на Англия да се разпорежда в Близкия изток.
Тази позиция на северната империя предизвиква ответна реакция на Франция, която в никакъв случай не искала да остане изолирана при решаването на въпросите в Европейския югоизток, формалният спор за покровителството на светите места между Париж и Петербург довежда до обтягането на отношенията между двете сили, а малко по-късно и до военен конфликт. Истинските основания на този спор обаче се заключават в стремежа за първенствуващи роля и влияние над „болния човек на Босфора“. Според петербургската дипломация Русия е тази, която получава това още през 1774 г. с постановленията на мира, подписан в Кючук Кайнарджа. И Франция, и Англия оспорват правата на Руската империя и изтъкват многократно, че няма международен акт, който да оправдава амбициите на петербургското правителство.