Лотарията [The Winner - bg]

Тя остана вцепенена няколко мига, после бавно се отпусна на стола.

— Много разумно от твоя страна, Лу Ан.

— Не мога да ти платя половината.

Лицето му се смръщи.

— Я не ставай алчна.

— Не е там въпросът. Ще ти платя, и аз не знам колко, но ще е много. Достатъчно, за да направиш всичко, което поискаш.

— Не разбирам… — подхвана той.

Лу Ан го прекъсна, като си служеше с фразите на Джаксън.

— Не е нужно нищо да разбираш. Но ако го направя, ще искам от теб да ми отговориш на един въпрос, и то да ми кажеш истината, иначе върви и се обади на полицията, не ме интересува.

Той я погледна внимателно.

— Какъв е въпросът?

Лу Ан се наведе през масата и изрече с тих, но отчетлив, пълен с напрежение глас:

— Какво търсеше в караваната? Не си се оказал там случайно, сигурна съм в това, както че седя тук сега.

— Ама какво значение има защо съм бил там? — махна той небрежно с ръка.

Със светкавично като на гърмяща змия движение Лу Ан го сграбчи за китката. Той изохка от неочакваната сила на хватката й. Колкото да беше як и едър, доста би се измъчил, за да се освободи от нея.

— Казах, че искам отговор, и много внимавай да не сбъркаш.

— Печеля си хляба… — Той се усмихна и се поправи. — Печелех си хляба, като уреждах разни дребни проблеми на хората.

Лу Ан все тъй не пускаше ръката му.

— Какви проблеми? Има ли нещо общо с наркотиците, които Дуейн е препродавал? Романело поклати глава.

— Не знаех нищо за дрогата. Дуейн беше вече мъртъв. Може би е задържал стока на доставчика си или се е опитал да го краде тайничко и оня го е засякъл. Кой знае? И кого ли го интересува?

— А какво стана с другия?

— Ти го беше ударила, нали? Както ти писах в бележката, мъртъв е като пън. — Лу Ан не отговори. Той помълча и си пое дъх. — Не е лошо сега да ми пуснеш ръката.

— Не си отговорил на въпроса ми. Ако не го направиш, върви се обаждай на когото щеш, защото от мен и пукнат цент няма да получиш.

Романело се поколеба, но алчността надделя над здравия разум.

— Отидох там, за да те убия — простичко отвърна той.

Тя бавно освободи китката му, след като още веднъж я притисна като с клещи. Отне му цяла минута да я разтърква, за да възстанови кръвообращението си.

— Защо? — яростно изшептя тя.

— Аз не задавам въпроси. Върша онова, за което ми се плаща.

— Кой ти поръча да ме убиеш?

Той сви рамене.

— Не знам. — Тя отново посегна към китката му, но този път той бе подготвен и успя да я отдръпне навреме. — Казвам ти, че не знам. Клиентите ми нямат навик да се отбиват при мен на кафе, та да си бъбрим за човека, когото искат да очистя. Обаждат ми се по телефона, получавам половината сума предварително. Другата половина — след като свърша работата. Всичко става по пощата.