Защото ме обичаш…
- Автор: Анри Ноел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веса Бочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Защото ме обичаш…». Краткое содержание книги:
Част от музикантите на оркестъра са невинни. Другите, мнозинството, са шпиони. Сега тя разбира държанието им, презрителния им вид, чувството им за превъзходство, погледа им, същевременно смутен и нахален. Те се страхуваха от нея, страх ги беше да не отгатне нещо и се сърдеха, че баронът я държеше в неведение и я покровителствуваше…
Това беше ревност, един вид духовна ревност… Благодарение на пътуванията на оркестъра, които ставаха по един грижливо изработен план, според нуждите на тайната организация, музикантите проникват във военната зона и вършат наблюдения от голямо значение и под предлог че изпълняват пред войниците най-хубавата музика в света, влизат във връзка със съучастниците си.
Това е гениално, просто, но чудесно измислено! И Фредерика почва да се смее, пребива се от смях, плаче от смях. Бертран Алг също не можа да се въздържи да не избухне в смях, слушайки диригента да приказва за честност, откровеност чистота и невинност!
Фредерика се овладява. Изтощена е. Обясняват се враждебността на Себастиян, на графинята, презрението им. Вземат я за патка, за съвършена глупачка и в същото време ги е страх от нея да не открие, да не научи. Себастиян е дясната ръка на барона. Графинята е неговият зъл гений. Нейната красота и чар са предназначени да привличат в мрежите на барона избраните жертви, да ги омотаят, да ги пленят, да направят от тях предани на плановете му същества. А книгата му! Как е посмял да напише такава книга? Да разкрие подобни неща! Каква дързост, каква луда смелост! Това е най-смелият му удар, най-лудата му постъпка.
Зигмунд Фриде не знае нищо. Фредерика би могла да се закълне. Една непоносима болка свива сърцето й… Баронът лъже най-добрия, най-откровения, най-благородния човек! Но не е достатъчно! Лъже също и доктора, един добряк. Мести ги като пионки върху шахматна дъска. Може би те са най-ценните му фигури. Обаче това не му пречи да цени науката на доктора, подигравайки се на простодушието му, и да почита, искрено да обича Зигмунд Фриде. Той обича действителността. Защото от тази действителност се ражда онова духовно напрежение, което поддържа вкуса и изостреността към силните усещания, чувствата, мислите.
Кой е той? Много по-опасен, отколкото би могла да си го представи. Той е двойствен, омразен. От хората прави предатели и когато някой стане предател, той отказва да му стисне ръката, презира го. Презрението на всички по света не би било достатъчно за него, за да смаже предателите. Всички тези хора, които посещават Бодезер и се опияняват от разточителното му гостоприемство, тези хора, чиито ръце дори не желае да стисне, те са предатели.
А тя? Защо я бе довел в Бодезер? Защото я харесваше като пианистка? Или може би без никаква задна мисъл? Никога не бе доловила в думите му някакъв комплимент. Тя свиреше и той пребледняваше. Ценеше изкуството. Наслаждаваше се на музиката й и в същото време я използуваше за алиби, когато полицията искаше да знае къде е прекарал известни часове от деня или нощта. Тя също е една марионетка, чиито конци дърпа баронът.
Трябва да го предаде, да, да го предаде! Какво да направи? Към кого да се обърне? Всички ще я помислят за луда. Той има достатъчно съучастници сред най-високите чинове на правителствената и военната йерархия. Ще потулят аферата, а нея ще я арестуват. Агентите на барона ще я убият. Но ако пък я чуят? Ще арестуват него. Ще го затворят. Той ще бъде осъден и разстрелян.
Страшна мъка разкъсва сърцето на Фредерика. Не, тя не иска да го предаде! Не е възможно!
Фредерика лежи в леглото си отпаднала, неспособна да мисли, разтърсена, отнесена от някакъв вътрешен, неизказано бурен ураган. Винаги ще се учудва как не е умряла именно в този миг.
Съмва се, светлината блещи. Всичко се възвръща към живот. Фредерика се събужда след няколко часа сън, който е бил дълъг кошмар. Тя трябва отново да се яви пред очите им. Нищо в нея не трябва да ги изненада. Колко ли очи има в замъка, чиято длъжност е да дебнат лицето й, движенията, думите й, за да открият какво мисли, какво знае, какво е направила или ще направи. Тя ще успее да се прикрие, трябва да успее. Те ще видят, ще научат един ден на какво е способна! Тя също ще успее да ги излъже, да си поиграе с тях.
От един вестник, който бе захвърлен на масата, научи, че същата нощ германците са атакували и завладели Норвегия и Дания.
Следобед тя излиза в градината и стига до едно диво и скрито място. Изтяга се зад една стена върху изсъхналата и пожълтяла от миналата година трева. Мислите й блуждаят в мъгла. Тя не е сънувала.
И изведнъж си спомня съня, който бе сънувала след заминаването на оркестъра. Значи човек е по-прозорлив в сънищата си, отколкото в действителност! Този сън издаваше барона. Тя не би разбрала поръчението, което й изпращаше едно неизвестно, всезнаещо същество, скрито в нейните дълбочини. Колко сляпа, груха, невежа е тя!… В съня си го убива и той се оставя да бъде убит! Не иска това!… Не! Не иска! Това е прекалено много за нея! Да не мисли вече! Да не мисли! Да заспи! Да забрави това жестоко нещо!… Обзема я смъртна умора.