Защото ме обичаш…
- Автор: Анри Ноел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веса Бочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Защото ме обичаш…». Краткое содержание книги:
Фредерика е самотна. Тя не вижда вече никого. От време на време някаква случайна среща в хола, галериите или парка. Разменят учтив поздрав, бърз и любопитен поглед и това е всичко… Баронът е невидим. Той посреща гости, но не кани вече Фредерика. Тя застава на прозореца на галерията и дебне пристигането и заминаването на колите. Когато зърне високия силует да слиза или изкачва величествената стълба, сърцето й почва лудо да тупти. Обхваната е от нетърпение, тъга и мъчително желание, които я довеждат до непоносимо състояние.
След десетина дни баронът я моли да слезе и да му посви ри.
Тя свири вече цели два часа. За пръв път се чувствува изморена. Недоволна от себе си, тя става, затваря пианото и си тръгва на пръсти. Минава покрай открехнатата врата и както винаги хвърля поглед в съседната стая. Днес Краген не е тук; тя ще може свободно да погледне. Доволна е!
Гледката, която се разкрива пред очите й, я разтърсва.
Баронът се е отпуснал върху масата с лице върху книгата. Още държи перото между пръстите си, другата му ръка виси безпомощно.
„Убит, убили са го, мисли Фредерика, отчаяна от мъка; и то на няколко метра от нея, когато е свирила и нищо не е чула, нищо не е почувствувала!“
Тя се спуска към барона. Но стигнала до него, изведнъж спира. Обхваща я страх, безпричинна боязливост. Колко е неподвижен! Страхува се да го докосне. Повдига ръка и я слага на рамото му. Тялото под пръстите й е странно твърдо и вцепенено. Лошо предчувствие разкъсва сърцето й. С трескави движения, с удвоена от вълнение сила тя хваща барона и успява да го облегне върху гърба на креслото.
Срещу нея е едно застинало, вцепенено лице и от него я гледат широко отворени очи, стъклени, безизразни и страшни. Косите на Фредерика настръхват. Ужасена, тя отпуска тялото, което се сгромолясва с глух шум на масата.
Това проснато на масата същество не е баронът, това е някакъв автомат, автомат, който поразително прилича на него. Часовниковият механизъм, който отмеря движенията и му придава признаци на живот, тази вечер сее развалил. И именно тази вечер, за пръв път тя, Фредерика, е трябвало да влезе в работния кабинет на барона и да го открие.
С тракащи зъби тя побягва, влиза в салона за музика, отново сяда пред пианото и започва да свири. Един всемогъщ инстинкт й заповядва да прикрие откритото. Когато бъде в стаята си, скрита от чужди погледи, ще се помъчи да разбере какво означава този автомат. А сега трябва да забрави, да забрави! Въпрос на живот и смърт е. С нечовешко усилие тя потиска вълнението, което се надига в нея и застрашава да я залее и отнесе кой знае накъде: в безумието, в смъртта, в някакво нещастие и неизразимо отчаяние.
Тя свири. Забелязва, че свири добре, по-добре от всякога. Тази увереност й позволява да възвърне равновесието си. Но каква полза, че свири хубаво? Той не слуша. Може би никога не е слушал. Подиграва се с нея. Играчка е в ръцете му. Той я мами. А в този миг нейната роля може би се състои в това да внесе хармония, ред, спокойствие и радост сред хаоса?
По-късно тя се запитва дали не би било по-добре да каже, че знае. Защо скри, защо? Беше я страх да не го загуби. Това бе рефлекс за самосъхранение; но не съхранение на живота, а на това, което е по-скъпо от живота…
След няколко минути се появява Краген. Както винаги, той е пълен с достойнство и е прекалено точен. Приближава се до пианото, почтително застава зад нея и чака, докато довърши свиренето.
— Господин баронът ме изпраща да благодаря на госпожицата — промълвя той.
Фредерика благославя полумрака, който й позволява да скрие лицето си. Тя става. Той загръща раменете й с наметката. Когато стига до вратата, тя се старае, както обикновено, да хвърли поглед към работния кабинет на барона, за да не привлече вниманието на Краген. Видът на проснатото върху масата тяло я кара наново да загуби самообладание. Тя се съвзема, обръща се към Краген, поруменява, за да види той, че се срамува от любопитството си, и го пита, продължавайки да върви:
— Не сте ли уморен, господин Краген, вие оставате всяка вечер толкова до късно?
— Свикнал съм, госпожице.
— Сутрин рано ли ставате?
— Невинаги.
Зает с отговора, краген минава покрай вратата на барона, без да погледне. Фредерика постига целта си. Той всеоще не успява да види, че автоматът е развален. Тя е сигурна в това, защото в критичния момент не го изпуска от очи.
Докато преминават коридора и изкачват голямата стълба, тя продължава разговора.
— Не е ли много тежък този свещник?
— Не.
Тя чувствува, че би могла да го носи само с две ръце.
— Защо няма електричество?