Жестоко и необичайно

— Казваш, че ти трябва кола.

— Чувствам се като затворник.

— Къде би искала да отидеш?

— В твоя клуб. Не знам къде другаде. Просто ми харесва там. Какво има в тази торбичка?

— Книги и едно стихотворение, което ми даде Марино.

— Той откога се занимава с литература? — Луси стана и се протегна. — Ще направя билков чай. Искаш ли?

— Едно кафе, моля те.

— Не с хубаво да пиеш кафе — каза тя и излезе от стаята.

— По дяволите! — промърморих ядосано, тъй като при изваждането на книгите от торбичката по ръцете и дрехите ми се посипа червен флуоресцентен прах.

Нийлс Вандър бе свършил обичайната си работа, а аз съвсем бях забравила за новата му играчка. Преди няколко месеца той си беше намерил нов осветител и бе захвърлил лазера на боклука. „Лума-Лайт“ с нейната „триста и петдесет ватова дъгова лампа със сгъстени метални изпарения“, както с любов я описваше Вандър при всяка възможност, обагряше всякакви невидими косъмчета и нишки в пламтящооранжево. Петна от семенна течност и остатъчни следи от наркотични вещества блесваха като протуберанси, а най-хубавото беше, че лампата изваждаше на показ пръстови отпечатъци, които в миналото бе немислимо да бъдат открити.

Вандър бе поработил добре върху книгите на Дженифър Дейтън. Те са били поставени в стъкления резервоар и подложени на въздействието на парите на „Сюпър Глу“ — циано-акрилния естер, реагиращ на съставките на човешката пот. А после Вандър бе покрил лъскавите корици на книгите с флуоресцентния прах, с който сега и аз бях посипана цялата. Най-накрая бе сложил книгите под критичното око на „Лума-Лайт“ и бе обагрил страниците им с нинхидрин. Надявах се, че за усилията си е получил онова, което му се полагаше. На мен ми се налагаше да отида в банята и да почистя всичко с мокър парцал.