Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
— Такъв човек още не е идвал тук. Нито сме били предупредени за пристигането му.
— Но кардиналът каза, че той ще бъде тук днес, в деня на свети Лъв Велики — отвърна Бенджамин.
Игуменката сви устни.
— Освен вас друг мъж не е влизал зад стените на манастира, нито пък пътуващи търговци са ни споменали да са срещали някого по пътищата наблизо. — Тя се усмихна. — Може би се е забавил. Може да пристигне утре.
Следващият ден дойде и отмина, „пълзейки“, както би се изразил мастър Шекспир, но никакъв Ървайн не се появи. Прекарахме времето си в удобната къща за гости на манастира. Дрехите ни бяха изпрани и сутрин, обед и вечер бяхме канени да споделим прясно приготвените ястия и вина, на които би завидял и крал. Странно място беше манастирът „Колдстрийм“. Не се чуваха камбани за богослужения, само преди обяд претупаха набързо една литургия. Самите монахини клюкарстваха свободно в църквата и извън нея. Както би казал моят приятел поет, всички правила, отнасящи се до живота им, повече се нарушаваха, отколкото се спазваха. Господарят ми каза, че имали прекрасна библиотека, което не беше учудващо, но единствената работа, която видях да вършат монахините, беше красива и сложна бродерия на завеси, покривки и салфетки.
Игуменката обграждаше господаря ми с топли грижи. Тя загрижено питаше дали всичко е наред, непрестанно се осведомяваше дали не ни липсва нещо или го канеше на разходка в уханната овощна градина край манастирската църква.
Главната грижа на господаря ми пък беше отсъствието на Ървайн и когато се стъмни на третия ни ден в „Колдстрийм“, двамата излязохме извън стените на манастира и се взряхме в тъмнината, сякаш със силата на волята си можехме да го накараме да се появи. Игуменката се присъедини към нас. Тя застана близо до господаря ми и докосна нежно с пръст ръката му.
— Мастър Бенджамин, човекът, когото чакате, може би ще пристигне утре. Елате, нека пийнем по чаша вино с мускатово орехче.
Господарят ми отказа, но аз приех с радост. Игуменката ме погледна мрачно, сви рамене и със зле прикрито нежелание ме отведе в стаята си, където ми наля вино в най-малката чаша, която бях виждал. После започна да се прави на заета и да шета из стаята — намекът беше явен: трябваше да си изпия виното и да изчезна, колкото се може по-бързо. Беше ми приятно да я накарам да чака, но точно преди да си тръгна, тя ме извика с фалшива усмивка на красивото лицемерно лице.
— Роджър, господарят ти… мъж на място ли е?
— Да, милейди — отвърнах.
Игуменката прехапа върха на езика си с острите си бели зъби и очите й заблестяха любопитно.
— Истински жребец — продължих аз. — Чувствителен по отношение на дамите, но…
— Но какво? — рязко запита игуменката.
— Понякога е много стеснителен и може би…
— Може би какво? — нетърпеливо се обади тя.
Кимнах към спалнята, която се виждаше през полуотворената врата.
— Милейди, мисля, че той е увлечен по теб, както и ти по него. Може би ако го почакаш тази нощ там, в тъмнината, той ще ти рецитира любовни стихове… може би някой сонет, който е съчинил за теб?
Игуменката се усмихна, обърна се и отвори малко ковчеже. Извади от него подрънкваща кесия и я хвърли към мен.
— Ако уредиш това, Шалот, ще получиш още една утре сутрин.
— Единственото, което трябва да направиш — отвърнах с поклон, — е да оставиш запалена свещ на прозореца. Моят господар ще го приеме като знак, фар, който да го насочи по желания път.
Изхвърчах през вратата. Мастър Бенджамин още стоеше край манастирската стена и се взираше в мрака. Изтичах в стаята за гости, съблякох се и се изтрих с мокра кърпа. Втрих малко от ароматния парфюм, който господарят ми използваше, във врата и бузите си, взех назаем най-хубавата му батистена риза и наметалото с качулка, и се върнах отново на двора. Изчаках известно време, скрит в сенките, гледайки как манастирът се приготвя за нощта. О, да, игуменката също се подготвяше. На прозореца й се появи свещ, чийто трепкащ пламък беше като дружелюбен фар в мрака.
Промъкнах се тихичко през двора, отворих вратата и пристъпих в тъмното. Угасих свещта с пръсти и се вмъкнах в спалнята. Слава Богу, игуменката не беше запалила никаква светлинка вътре. Очите ми привикнаха с тъмнината и съзрях тъмната й фигура на леглото с разпусната по раменете коса. Вмъкнах се в голямото легло с балдахин, прошепнах няколко френски нежни думи, които бях научил от една мома и с желание се захванах за работа. Макар и изискана дама, игуменката посрещна грубите ми прегръдки със стонове и писъци на удоволствия. Тялото й беше сочно, стройно и гладко. Признавам, че това беше едно от най-приятните ми преживявания.