За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Но нима беше малко това в свят, където свободният избор не съществуваше дори като термин? Самоунищожението! Даже него им бяха отнели… Някаква мисъл пламна, разгоря се, сетне помръкна. Знаеше само, че трябва да направи нещо…
В това време през вратата влезе въоръжен до зъби пясъчен човек.
– Здравей, шефе – махна той на Дан. – Иди да ме смениш отвън! – обърна се сетне към робота, който мързеливо се затътри към изхода. Пясъчният тръгна към бара, без да сваля поглед от Катони.
– Навънка е ад – каза той. – Хайде да се махаме, а, шефе?
– Знаеш много добре, че трябва да ги изчакаме, докато се доберат дотук – отвърна Дан.
– Знам, но смятам, че отдавна са се загубили в бурята – измърмори иноземецът.
– Те ще ни търсят, щом срещата е тук. Дано само дойдат по-скоро!
Пясъчният не изглеждаше убеден в думите на своя шеф, но замълча и съсредоточено започна да си налива уиски в чашата.
– Не ме забравяй, хубавецо! – напомни му дядката.
– Не му давай нищо! – заповяда Дан. – Момичето каза, че не бива да пие повече от една чаша.
– Добре – смотолеви пясъчният, като задигна цялата бутилка. Сетне съгледа шофьора на семейството и се обърна към него: – Хайде, браток, пийни!
– Мога ли да пия, господин Хаансен? – попита поканеният.
– Я го чуйте, добри хора! „Мога ли да пия, господин Хаансен?“ – повтори новодошлият. – Не си ли слушал за хартата на Великото изравняване, бе? Хайде, пий!
– Добре, Арджак, пийни – каза Хаансен.
– Благодаря, господин Хаансен.
– „Господин Хаансен“… – Пясъчният бандит продължи да си мърмори със същия подигравателен тон, отправяйки се към високите столчета на бара.
Арен скрито наблюдаваше Дан. Възхищаваше му се, че е дръзнал по своему да се опълчи срещу всемогъществото на безпогрешната повеля. Съзнаваше и неговата обреченост – бе разбрал, че е от родените да губят. Но го привличаше с това, че поне бе опитал, бе направил малкото, но разграничаващо людете усилие, което за сетен път доказваше безсилието на цветните гривни.
Арен никога не бе опитвал! Винаги предварително знаеше, че не може, оправдаваше се с хладната си интелигентност, която му нашепваше с приспивния глас на пресметливостта, че това не е по неговите сили… Кое всъщност бе по неговите сили? Кои всъщност бяха неговите сили? Дори да ги бе имал, бе ги пропилял с лекотата на черногривнест, получил свише не само благодатта на самия живот, но и неговата тягостна продължителност.
Бе опитвал много неща, бе започвал с десетки амбициозни проекти, за да разбере след време, че само с добро желание нищо не става. Оправдаваше се, че за да осъществи грандиозните си замисли, му липсва оня голям стимул, онзи подтик, който дават единствено любовта и смъртта. Но това бяха само оправдания!
И сега, когато видя това момиче, когато звънна металната струна на спомена, той се спря. Огледа всичко, което бе зад гърба му, за да оцени безсмислието на дълголетието, ширнало се пред него като безкрайна пустош. Нямаше никога да я запълни, да я оплоди, да я засели с нещо живо и нужно. Щеше все така да се скита, понесъл голямото си самосъжаление и малкото си оправдание за предопределеността на съдбата и невъзможността за промяна. Щеше да сърба евтини концентрати, да се перчи с доброволно избраната похабеност на тъй лъскавите първоначални обещания, скрити между кориците на отдавна забравена книга.
Наистина, какво му оставаше? Откъде бе дошъл, къде отиваше? Припламванията на оная мисъл се разгоряха отново. Сега не бяха толкова далечни и неясни. Те прогонваха тъмата, в която бе живял от векове, нашепваха нещо в ухото му, изваждаха го от унеса на тромавия каданс на безполезността… Ръката му се раздвижи.
Това бе достатъчно за изопнатите нерви на Катони и той скочи.
– Ще ми позволиш ли да си извадя писалката? – попита смутено Арен.
– Разбира се! – Катони възвърна самоувереността си и седна отново на стола. – Но какво ще пишеш? Да не си от ония, писателите?
– На млади години се опитвах да пиша, но това, което искам да направя сега, няма нищо общо с ония опити, а може би е техен логичен завършек. Не зная…
– Тревожа се, че започнах да не схващам всичко, приятелю – каза Катони – говори така, че и пясъчните да те разберат.
– Едно от най-трудните неща на света – отвърна замислено Арен – е да можеш да говориш така, че всички да те разберат. Мария – обърна се той към момичето – бихте ли ми направили едно силно кафе?
– Разбира се – зарадва се тя и бързо се скри зад вратата.
– Господин Катони – започна Арен с такъв тържествен тон, сякаш му предстоеше да раздава зрелостни свидетелства в края на годината – вие сте един от последните разбойници, в които все още гори индивидуалният човешки дух. У вас все още могат да се намерят черти, родеещи ви с първите заселници, пионерите на новите земи, хората, които без страх пресичаха пространството, оставяйки далеч зад себе си родната планета. Ето защо…