За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Възторгът ù бе толкова искрен, че той се отпусна. Не бе си го позволявал от много време. Разположи се удобно на стола, отпи от кафето. Беше забравил дори за гривната.
– Трудно е да си представя как се е оженила за татко – продължи тя – но навярно в униформата си на астронавт е изглеждал красив. Каквото и да разправят, мама не ме е забравила. Винаги ми подарява книги за рождения ден. Наскоро получих стиховете на Лермонтов. Живял е преди векове, а всичко ми е така близко. – Тя повдигна с нежност книгата и я разтвори в началото. – Ето тук е написала: „На моята малка Мария“.
– Мария?
– Мария – повтори тя – сега тия идиоти в пустинята го промениха на Мери.
– Значи вие споделяте мнението на майка си за Пясъчната планета?
– Напълно!
– И намирате утеха в поезията на Лермонтов?
– Да! Забравям за бурите, за сандвичите, менюто и специалитетите. Книгите са единственото ми…
– Удоволствие ли? – подсказа мъжът.
– Ако кажа удоволствие, ще ги обидя. Може да ме сметнете за глупачка, но най-щастливите мигове, които съм имала през живота си, са ми били дарени от книгите. И аз съм им признателна за това. Животът в нашите изолирани куполи се поддържа не толкова от климатичните инсталации, колкото от контактите ни с духовния свят. За повече от половин година, при преминаването зад звездата, се прекъсва всякаква връзка с Пръстена. Тогава остават само книгите. Чрез тях през бронята на силовата защита нахлува светът – чист и прозрачен, горещ и див, смешен и зъл. Тези страници ме изтръгват от вечно прашното ежедневие, от кухненските задължения и ме запращат по неизбродимите друмища на всемира. Само нищожна част от това, което съм, произхожда от онова, което съм видяла и изпитала лично.
– С всички хора е така – подхвърли посетителят.
– Съжалявам за това! – продължи Мария. – Би било по-добре сама да видя и разбера нещата, но… Помня, бях дете, не много дълго след като мама си беше заминала, когато за първи път прочетох приказките на братя Грим. Тогава в мен се пробуди предчувствието за неизмеримата широта на нашия свят и желанието ми да ù се отдам. Предчувствието не ме излъга, след време сама се убедих в това. А желанието му увехна самò, като поотраснах. Останаха ми само книгите, придобитите от тях способности да се вълнувам, да мечтая и жадувам, неосъзнатият и суетен стремеж да надрасна онова, което смятам, че съм. Но в това няма нищо лошо, нали?… Аз така и не научих вашето име…
– Арен… Всъщност то е нещо като вашето Мери, иначе името ми е едно такова… надуто. Винаги съм изпитвал притеснение от него…
– Е, след всичко това – тя се взря с очакване в него – не е честно да не ми го кажете!
Мъжът отпи от кафето, изкашля се след драматична пауза и тържествено каза:
– Аренснупис Гвелистери…
Мария го бе зяпнала. Усети се и разтърси глава.
– Наистина Арен е по-хубаво.. И с какво сте се занимавали, преди да дойдете тук?
– Бях писател… – Много ù дойде. Арен го разбра и би отбой. – Имах намерение да напиша книга. – Възторгът ù се смени с разочарование. Той вече не знаеше какво да каже. – Аз наистина веднъж написах една книга…
– Каква книга? Роман? – Погледът ù отново се оживи.
– Да, роман. Но то беше отдавна, бях много млад. Книгата нямаше никакъв успех, задлъжнях, разделих се с жена си и тръгнах по света. Очаквах, че талантът, който се таи в мен, ще се разбуди един ден и ще каже нещо велико на хората… Но той реши да остане ням…
– И сега… – в гласа ù блесна надежда – не живеете ли вече с жена си?
– Не.
– Чудесно! – възкликна тя нетактично. – А какво търсите всъщност?
– Не знам – каза сериозно Арен. – Може би търся нещо, в което да вярвам, нещо, за което си заслужава да живея и дори да умра.
– И какво намерихте досега?
– Един старец, когото Хю Бързия не е успял да убие в суматохата, и едно младо момиче, което чете древна поезия. А това съвсем не е малко.
– Това пък за Хю кога го чухте?
– Докато изтърсвах костюма си. Навън беше ад.
– Мога да ви изненадам и с други неща! – В погледа ù се четеше предизвикателство. – Аз рисувам!
– Картини ли?
– Да.
– Хубави ли?
– Не.
– Откъде знаете това?
– Дядо не ги харесва.
– Покажете ми ги.
– Но те са много…
– Вече не ме е страх от нищо – рече той.
– Добре, ако обещаете да не казвате никому!
Арен се отгледа, не видя никой жаден да узнае тайната, и отстъпи:
– Давам ви честната си дума!
– Трябва да се качим горе. Те са в моята стая.
Мария тръгна по стълбата, която се виеше в мрака, и му подаде ръка. Лявата си ръка. Верижката блесна като игрива пъстърва и човекът от никъде и за никъде разбра – този път бе тръгнал за някъде. Къде точно – не знаеше, но интуитивно усещаше, че именно към това се е стремил цял живот – към една стълба и една протегната в мрака ръка…