Избрани творби, том I

— Знам — каза отец Анхел. — Не ви обвинявам в нищо.

— Сега — продължаваше разпалено кметът, без да обръща внимание на прекъсването — за никого не е тайна, че трима от тях са углавни престъпници, измъкнати от дранголника и преоблечени като полицаи. Така както стоят нещата, не мога да ги пусна на улицата да ловят призраци.

Отец Анхел разпери ръце.

— Естествено — съгласи се решително — това изобщо не влиза в сметката. Но защо например не се обърнете към почтените граждани?

Кметът се протегна и неохотно отпи няколко глътки от бутилката. Ризата на гърдите и гърба му беше мокра от пот. После рече:

— Почтените граждани, както вие казвате, си умират от смях с тия пасквили.

— Не всички.

— Освен това не е редно да тревожим хората за нещо, което в края на краищата не си заслужава. Откровено казано, отче — завърши той в добро настроение, — до тази вечер не ми бе хрумвало, че вие и аз ще имаме нещо общо с тая работа.

Отец Анхел придоби майчинско изражение. „Донякъде, да“ — възрази той и се впусна в дълго обяснение, в което вече се промъкваха назрели пасажи от проповедта, която мислено бе започнал да подрежда от предишния ден, по време на обяда у вдовицата Асис.

— Става дума, ако може така да се каже — достигна той връхната точка, — за тероризъм в морално отношение.

Кметът широко се усмихна. „Добре, добре — почти го прекъсна той. — Хартийките не си заслужават толкова философстване, отче.“ Като остави на масата недоизпитата бутилка, той отстъпи в най-добро настроение:

— Щом ми поставяте въпроса по този начин, трябва да видим какво можем да направим.

Отец Анхел поблагодари. Не било никак приятно, както каза той, човек да се изкачи на амвона в неделя с тревога като тази. Кметът се бе опитал да го разбере. Но си давал сметка, че е прекалено късно и вече отнемал от съня на свещеника.

Барабанчикът се появи като призрак от миналото. Барабанът заби пред салона за билярд в десет сутринта и държа селото в равновесие в самия център на тежестта чак докато прозвучаха енергично и предупредително трите заключителни удара и безпокойството отново бе възстановено.

— Смъртта! — възкликна вдовицата Монтиел, като видя как се отварят врати и прозорци и как от всички страни хората се стичат към площада. — Смъртта дойде!

След като се окопити от първоначалната изненада, тя дръпна пердетата на балкона и се загледа в тълпата, наобиколила полицая, който се готвеше да прочете наредбата. На площада цареше преголяма тишина за гласа на глашатая. Въпреки че напрегна слух да чуе какво се казва, с ръка зад ухото, вдовицата Монтиел успя да долови само две думи.

Никой в къщата не можа да й обясни нищо. Наредбата бе прочетена със същия властен ритуал както винаги — някакъв нов ред се бе възцарил в света и тя не откри никого, който да го е разбрал. Готвачката се уплаши от бледността й.

— За какво беше наредбата?

— Тъкмо това се мъча да разбера, но никой нищо не знае. Разбира се, откакто свят светува — добави вдовицата, — наредбата никога не е носила нищо добро.

Тогава готвачката излезе на улицата и се върна с подробности. От тази вечер нататък и до отстраняването на причините се въвежда комендантски час. Никой няма право да излиза на улицата между осем часа вечерта и пет часа сутринта без разрешение, подписано и подпечатано от кмета. Полицията имаше заповед да извика три пъти „стой“ на всяко лице, срещнато на улицата, а в случай на неподчинение имаше заповед да стреля. Кметът щял да организира патрули от цивилни, избрани от самия него, които да съдействат на полицията при нощните обходи.

Като си гризеше ноктите, вдовицата Монтиел попита кои са причините за вземането на тази мярка.

— В наредбата не се казва нищо — отвърна готвачката, — но всички говорят, че са пасквилите.

— Сърцето ми го подсказваше — възкликна вдовицата ужасена. — Смъртта се е заселила в това село.

Тя накара да повикат господин Кармичаел. Подчинявайки се по-скоро на някаква прастара и дълбока сила, отколкото на някакъв порив, тя нареди да извадят от килера и да отнесат в спалнята кожения куфар с медни кабари, който Хосе Монтиел бе купил за единственото си пътуване — една година преди смъртта си. Извади от шкафа няколко рокли, бельо и обувки и подреди всичко в куфара. Докато вършеше това, тя бе обзета от чувството за пълно спокойствие, за което толкова пъти бе мечтала, представяйки си, че е далеко от това село и от тази къща, в някоя стая с огнище и тераска, със сандъчета за риган и където само тя ще има право да си спомня за Хосе Монтиел и единствената й грижа ще е да чака понеделник следобед, когато ще чете писмата от дъщерите си.

Бе прибрала само най-необходимите дрехи, коженото калъфче с ножиците, левкопласта и шишенцето йод, принадлежностите за шев, кутията от обувки с броеницата и молитвениците, но вече се измъчваше от мисълта, че взема повече неща, отколкото би й простил господ. Тогава пъхна гипсовия свети Рафаел в един чорап, намести го внимателно между дрехите и заключи куфара.

Когато пристигна, господин Кармичаел я завари облечена в най-скромните й дрехи. Този ден, като някакъв многообещаващ знак, господин Кармичаел не носеше чадъра. Но вдовицата не забеляза това. Тя извади от джоба всички ключове на къщата, отбелязани с надписани на машина картончета, и му ги връчи с думите:

— Оставям в ръцете ви греховния свят на Хосе Монтиел. Правете с него каквото щете.

Господин Кармичаел отдавна се боеше от настъпването на този миг.

— Искате да кажете — започна неуверено той, — че искате да идете някъде другаде, докато всичко това премине.

Вдовицата възрази спокойно, но категорично:

— Отивам си завинаги.

Без да показва тревогата си, господин Кармичаел накратко изложи положението. Наследството на Хосе Монтиел още не бе разпродадено. Много имущества, придобити по кой знае какъв начин и за които не бе останало време да се извършат формалностите, още не бяха узаконени. Докато не се сложеше ред в това хаотично богатство, за което дори самият Хосе Монтиел през последните години нямаше точна представа, беше невъзможно наследството да се продаде. Големият син, който беше консул в Германия, и двете й дъщери, омагьосани от бленуваните пазари за плът в Париж, трябваше да се върнат или да посочат пълномощници, за да предявят правата си. Преди това нищо не можеше да се продаде.

Мигновеният проблясък в този лабиринт, от който не можеше да се измъкне от две години, този път не можа да развълнува вдовицата Монтиел.

— Няма значение — настоя тя. — Децата ми са щастливи в Европа и нямат никаква работа в тази дивашка страна, както те казват. Ако искате, господин Кармичаел, направете един вързоп от всичко, което намерите в тази къща, и го хвърлете на прасетата.

Господин Кармичаел не й възрази. Под предлог, че все пак някои неща за пътуването трябвало да се подготвят, той излезе да повика лекаря.