Чародейката

Пернел сви рамена.

– Вероятно телефонът се е разтопил в ръката £. – Тя подхвърли апарата обратно

на торбалана, който моментално изчезна в нощта. Вълшебницата се обърна към

Прометей и Нитен. – Спартите идват насам по моста „Голдън Гейт“.

– Майстора на меча и аз ще отидем да браним моста – рече Прометей. – Ще ви

спечелим колкото време можем... но побързайте. Знаете какви са Спартите.

Пернел кимна, а в очите £ блестяха сълзи.

– Колко идват? – попита Нитен.

– Трийсет и двама от най-смъртоносните воини в познатия ни свят. – Тя погледна

към японския безсмъртен. – И не е нужно да изглеждаш толкова доволен!

Глава 22

Умът почти не можеше да възприеме размерите на Игдразил.

Невъзможно широко, неизмеримо високо, дървото се простираше от земята до

небето като една-единствена гигантска колона. Корените му потъваха дълбоко в

земните недра. Цели екосистеми процъфтяваха върху повърхността на огромното

дърво; клоните и листата му гъмжаха от птици и насекоми, дребни бозайници и

гущери. Онези, които живееха на върха на дървото, сред вечните облаци, никога не

бяха виждали онези, които живееха близо до корените му, и никой от тях не знаеше

за света в тъмната пръст под него, където съществуваше една съвсем различна

среда, с бледи слепи твари, пълзящи в огромните тунели, оставени от корените.

Безброй поколения бяха живели и умирали върху и в Игдразил.

Дървото беше кухо и в дънера му бе разположен преуспяващият град Ваках-

Чан20 , едно от скритите чудеса на Дану Талис.

Жана д‘Арк остави Сен Жермен да говори с Шекспир и Паламед, а тя самата

тръгна със Скатах, хващайки приятелката си подръка. Гранитносивите очи на

френската безсмъртна шареха от вълнение и леки изпарения от лавандуловата £

аура се процеждаха от тялото £, образувайки видим облак.

– През вековете сме преживели много велики приключения – каза тя на английски.

– Така е – съгласи се Сянката.

– И сме виждали чудеса.

Скатах пак кимна.

– Но при всичките си пътувания, виждала ли си някога подобно нещо? – попита

Жана.

– Ами всъщност, да. Това е вторият Игдразил, в който стъпвам през последната

седмица. Има – или по-точно имаше – един далечен потомък на първоначалното

дърво малко на север от Сан Франциско. Беше гигантско, но съвсем не колкото

това. Дий го унищожи – добави тя с горчивина.

Двете жени вървяха по клон, широк поне двайсет метра. Той представляваше

едновременно път и мост и се протягаше, без никакви подпори, от единия край на

Игдразил до другия, който бе толкова далеч, че се губеше в кълбящата се зелена

мъгла във вътрешността на дървото. По неговата дължина бяха разпръснати

малки едно- и двуетажни сгради. Слаби тъмнокожи мъже и жени предлагаха

плодове и разноцветни напитки от сергии с ярки тенти, наредени пред сградите.

– Мислиш ли, че живеят тук, на моста? – попита Жана.

– Определено така изглежда – рече Сянката. – Чудя се колко ли от тях са се