Кървав лабиринт
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървав лабиринт». Краткое содержание книги:
Тони кимна.
— Като че ли да.
Сестрата погледна картона, в който се записваха приеманите от болния лекарства и каза:
— Вече споменах, че тук не раздаваме медали за мъченици. Ще ви донеса болкоуспокояващо.
Карол тръгна след нея към вратата.
— Не знам кога точно ще се върна от Лондон, но ще се опитам да мина утре.
— Успех — отвърна Тони. Не съжаляваше, че тя си тръгва; появата й му беше напомнила колко изтощен е все още. Мисълта, че тази вечер не очаква още посетители, му донесе облекчение. Изолацията от света си имаше свои предимства.
Дълго време той се бе отнасял скептично към малкото хора, които се бяха опитвали да се сприятелят с него. Според него тези хора се заблуждаваха, че лицето, което той представяше на заобикалящия свят, има някаква връзка с действителната му същност. А сам съзнаваше колко крехка е връзката между тези два образа, и че собствената му история го поставя по-близо до тези, които преследваше, отколкото до хората, в чиято защита започваше преследването. Знаеше до каква степен е травмирана собствената му личност и съзнаваше, че е получил дарбата да съпреживява срещу определена цена. Когато най-сетне успя да събере достатъчно душевна смелост, за да прехвърли част от вината на майка си, вече беше натрупал достатъчно познания, за да знае, че това решение е прекалено лесно. Години наред се беше чувствал като дете, притиснало лице към прозореца, зад който се разкрива картина, сякаш излязла изпод перото на Дикенс — щастливо семейство празнува Коледа. Трябваше да мине много време, докато разбере, че привидно щастливите семейства крият тъмни кътчета също като онези в неговата душа. Че той не е единственият, който върши това, което сам наричаше „да се представяш за човешко същество“. Но междувременно бе успял да си изгради житейската позиция на страничен наблюдател на чуждия живот, основана на доброволно избраната самота.
И тогава се появи Карол Джордан. Нито един от учебниците по психология, нито един от хилядите часове клинична практика не го бяха подготвили за човек, който преминава през цялата изградена от него защита, сякаш тя изобщо не съществува. Случаят беше едновременно много прост и много сложен. Ако поне единият от двамата бе по-различен, биха успели да се влюбят и да изживеят връзката си. Но в самото начало възникнаха прекалено много спънки, имаше прекалено много задръжки, и сега всеки път, когато някой от двамата направеше плах опит да се поддаде на чувствата си, светът сякаш издигаше истински планини между тях.
Най-често му се искаше събитията да се бяха развили по друг начин. Но имаше и случаи като днешния например, когато той осъзнаваше, че може би за всеки от тях е достатъчно да знае, че има в живота си поне една връзка, която не може да осакати, ако постъпва в съответствие с нуждите си. Нямаше двусмислия в нещата, които правеха един за друг. Когато тя се постара да му осигури достъп до безжичния интернет в болницата, зад жеста й нямате скрит мотив. А сега той щеше да се порови в информацията, която можеше да открие онлайн и в собствената си глава, за да й помогне — просто защото беше в състояние да го направи.
Когато сестрата се върна, той погълна послушно лекарството и се отпусна на възглавниците, оставяйки мислите си да се реят свободно. Там, където очевидно мотиви отсъстваха, се задействаха неговите способности да открива смисъла на действията. Какво би спечелил убиецът на Роби Бишоп от неговата смърт? Ако успееше да разбере това, би направил гигантска крачка напред по пътя, в чийто край лицето и фигурата на непознатия щяха да добият ясни очертания. За щастие не му бяха необходими две здрави колена, за да направи тази гигантска крачка — а само мозък, чието функциониране може би щеше да бъде подпомогнато от прекрасните, успокояващи химически вещества, които започваха да циркулират в кръвоносната му система.
Двайсет и четиричасовите новинарски програми винаги изпитват глад за събития. Сега, след смъртта на Роби Бишоп, целият цирк се беше пренесъл от болницата пред стадиона на „Брадфийлд Виктория“. Историята се развиваше толкова бързо, че повечето журналисти бяха успели да пристигнат преди феновете, защото можаха да се доберат по-бързо до колите си. Като начало наоколо се виждаха повече камери и репортери, отколкото опечалени запалянковци. Журналистите се шляеха насам-натам в мразовитата вечер, упражняваха се в черен хумор и очакваха суматохата, която неминуемо щеше да настане.
Само след час получиха това, което им трябваше. Стотици хора се насъбраха в сянката под опорите на трибуната откъм Грейсън Стрийт. Дъхът се издигаше на големи бели вълма над главите им. Железните бариери вече служеха за опора на купища цветя, плюшени мечета с панделки, писма и картички със съболезнования, както и снимки на самия Роби. Разстроени жени плачеха, мъже с шалчета на жълти черти в цветовете на униформите на играчите, стояха мрачни, сякаш отборът току-що е бил победен с пет на нула на собствен терен. Децата бяха объркани, младежите — обезкуражени. Репортерите се промъкваха сред тълпата, поемайки с микрофони и диктофони баналния израз на изфабрикувани емоции. Полицията присъстваше дискретно, за да предотврати евентуални ексцесии.