Последната тайна на Дома Господен

— Каква, мамо?

Майка й се беше усмихнала и не бе казала нищо повече.

Родителите й бяха необичайна двойка — обичащо забавленията момиче от най-обикновено семейство от средната класа от Кеймбридж и десет години по-възрастният мълчалив лекар, посветил всяка секунда от живота си на грижата и благополучието на сънародниците си палестинци.

Бяха се запознали през 1972-ра на сватбата на общ приятел. Александра Бейл, както се казвала тогава майка й, току-що била завършила университета и работела като учителка на доброволни начала в девическото училище в източен Йерусалим, без да има особено ясна представа какво ще прави оттук нататък с живота си. Мохамед Фейсал ал Мадани живеел в ивицата Газа, където имал лечебница в бежанския лагер Джабалия, и по четиринайсет часа на ден, седем дни в седмицата се грижел за населението на лагера.

— Очите му ме плениха — спомняше си майката на Лейла. — Бяха толкова тъмни, толкова тъжни. Като кладенец с черна вода.

Въпреки или може би заради толкова различния си произход, двамата се бяха влюбили от пръв поглед, бащата на Лейла — покорен от красотата на младата жена и веселия й характер, майка й хипнотизирана от безмълвната сила на по-възрастния мъж. Бяха започнали да се виждат веднага след това и шест месеца по-късно за ужас на родителите на Александра се бяха оженили, наслаждавайки се на една медена нощ в хотел „Йерусалим“, преди да се установят в претъпканата като зайчарник ивица Газа. Лейла се родила на шести октомври 1973-а, в деня, когато избухнала Войната през Рамазана.

— Един ден това дете ще извърши велики дела — беше предсказал баща й, гордо взел на ръце новородената си дъщеря, която сам беше изродил. — Нейното бъдеще и това на народа ни са неразривно свързани. Един ден всеки палестинец ще знае името на Лейла Ханан ал Мадани.

Още от самото начало много обичаше баща си. Обичаше го с преданост толкова силна, че на моменти граничеше с болезненост. Докато останалите спомени от ранното й детство бяха накъсани и объркани, смътни образи на хора, места и звуци, чувствата към баща й запазваха ярка и ненамаляваща яснота. Естествено, обичаше и майка си — рошавата й рижа коса, засмените й очи, начина, по който внезапно започваше да пее или танцува, разсмивайки до припадък малката Лейла. Но любовта към майка й беше спокойна, топла, проста, като пролетното слънце, като едва доловима милувка. Любовта към баща й беше нещо изцяло неистово и много по-първично, изгаряща като бял огън обич, всепоглъщаща и обсебваща, определящата емоция на съществуването й, пред която всички останали чувства бледнееха.

Беше толкова добър, толкова красив и търпелив, умен и силен. Винаги беше на нейно разположение, винаги я караше да се чувства спокойна и сигурна. Когато израелските танкове боботеха нощем по улиците, тя изтичваше при него и той я прегръщаше, милваше меката й като коприна коса и й пееше стари арабски приспивни песнички с плътния си малко фалшив глас. Когато другите деца я дразнеха заради бялата й кожа и зелените й очи и я наричаха мелез и низша раса, той я качваше на коленете си, избърсваше сълзите й и й обясняваше, че съучениците й завиждат, защото е толкова хубава и толкова интелигентна.