Последната тайна на Дома Господен

— Ти си най-красивото момиче на света, мъничката ми Лейла. Никога не го забравяй. А аз съм най-щастливият човек на света, защото ти си моя дъщеря.

Когато порасна, чувствата й към него само се усилиха. Като малка го обичаше просто защото й беше баща, всемогъща личност, която й пееше песнички, четеше й приказки и изобретяваше чудесни играчки от парцали и парчета дърво. С времето обаче мирогледът й се разшири и започна да го цени в един много по-широк смисъл, не само като родител, но и като човек: безкористен, мотивиран, смел човек, посветил живота си на другите. Понякога отиваше при него в лечебницата — едно-единствено помещение с варосани стени и гол циментов под, сядаше в двора отпред, докато се събираха пациентите, които искаха да видят „ел доктор“, и си мислеше какъв изключителен човек е той, колко умен е и какви магически сили притежава, щом успява да върне здравето на всички тези хора. „Той е най-добрият човек на света — беше написала в дневника, който си водеше тогава, — защото винаги помага на другите хора, никога не го е страх и може да прави много неща. Освен това даде безплатно лекарства на старата госпожа Фалуи, защото тя няма никакви пари, и това беше много хубаво.“

Ако с възрастта любовта й беше нараствала и се беше задълбочавала и всеки нов ден сякаш показваше някаква нова черта на баща й, която да обожава и почита, то със същата сила растеше и желанието й да го закриля. С интуитивния емоционален радар на детството още отрано беше доловила, че въпреки сърдечната си бяла усмивка и начина, по който се смееше и шегуваше с нея, той беше един нещастен човек, понесъл бремето не само на работата си, която го изцеждаше до последно и го състаряваше, но и на безнадеждността на окупацията, на позора на безсилието да гледа как пред очите му отнемат земята изпод краката му парче по парче и да няма сила да стори нищо.