Огньовете на сатаната

— Бранкиър, отвори тази стая, за да я види сър Хю!

Тамплиерът се промуши грубо покрай Корбет, като едва не го събори. Сетне отвори една от плоскостите на ламперията и натисна някакво лостче. Чу се щракване, няколко от плоскостите се отдръпнаха и отзад се показа врата. Дьо Моле извади от кесията си ключ, пъхна го в ключалката и вратата се отвори. Зад нея имаше малка, тясна килия с гол под и варосани стени. Осветяваше се от едно прозорче.

Корбет, леко сконфузен, огледа складираните там сандъци и ракли.

— Това е нашата съкровищница — обясни Бранкиър. — Много от къщите и именията на ордена имат такива. Да не би кралят да няма? — Той приближи лицето си до това на Корбет. — Може би дори ти, пазителят на неговия таен печат. Всичките ли ваши стаи и стаички, сър Хю, са отворени за очите на любопитните?

— Просто попитах — отвърна Корбет.

— Ето че получи отговор.

Корбет погледна гоблена на стената: красиво бродирано платно в тънка дървена рамка. На него се виждаше как Никодим и свети Йоан свалят Христос от кръста. Мария бе коленичила с протегнати ръце, готова да го поеме. Майсторът беше изобразил блестящо сцената: златното, синьото, червеното, зеленото и пурпурното се комбинираха така, че гобленът приличаше по-скоро на картина.

— Много е скъп — обясни дьо Моле. — Дело на италиански майстор. Само златото по рамката струва повече от приходите от имението. Но ела, сър Хю, имаме да ти покажем и още нещо.

Корбет излезе от стаята. Дьо Моле заключи вратата, а Бранкиър постави дървените плоскости от ламперията по местата им, преди да ги поведе. Стигнаха до края на коридора и изкачиха няколко стъпала. Там двама войници охраняваха някакво стълбище, вероятно към таванското помещение. Дьо Моле им каза да отстъпят, отключи вратата и въведе Корбет вътре. Стаята беше дълга, доста усойна, с овално прозорче на отсрещната стена, точно над импровизиран подиум, на който имаше дървен олтар със свещи от двете страни.

— Огледай се — настоя Бранкиър.

— Няма нужда — отвърна му секретарят. — Стаята е гола като сеновал.

Той вдигна поглед към наклонения таван. През цепнатините между керемидите се виждаше небето. Корбет тръгна към олтара, забелязал двете възглавнички на пода пред него, наведе се и почопли восъка върху масичката.

— Тук няма нищо! — каза троснато Бранкиър, но изглеждаше нервен, сякаш се страхуваше да стои тук.

— Защо тогава пазите така строго помещението? — попита Корбет.

Стъписан, Бранкиър отвори уста да отговори, но дьо Моле го изпревари.