Огньовете на сатаната

— Тихо! — вдигна ръка дьо Моле. — Всичко, което казваме, е истина, братко. Двамата с Легрейв останахме в Стоунгейт до следобед. Проверих нашите сметки, а след това минах през Питъргейт и излязох през Ботъм Бар. Кралската процесия вече се намираше при Йоркската катедрала. Искаше ми се да посетя това място. — Великият магистър слабо се усмихна. — Но го оставих за друг ден.

— А ти, сър Уилям? — попита Корбет.

Нито мускул не трепна по покритото с белези лице на Симс, макар че здравото му око гледаше свирепо секретаря.

— Известно време бях с монсеньора, но после посетих някои търговци в Гудрамгейт и отидох да видя един приятел, свещеник от църквата „Сейнт Мери“. С монсеньор се уговорихме да се срещнем до работилницата за пергамент, която се вижда от Ботъм Бар, и се върнах тук с него.

— А сър Бартолъмю? — поинтересува се Корбет, докато записваше нещо на пергамента.

— Ходих до Джъбъргейт, където са дюкяните на оръжейниците и майсторите на стрели. Исках да купя оръжие.

— Сам? — попита невинно Корбет.

— Не, бях с един сержант.

— А неговото име?

Тамплиерът преглътна мъчително.

— Джон Скудас. Той е тук, в имението.

— Дори няма нужда да ме питаш! — почти кресна Бранкиър през масата. — Напуснах манастира най-късно от всички. Когато стигнах до Йорк, улиците гъмжаха от народ заради кралската процесия. Поостанах малко там, но в града ставаше все по-горещо и претъпкано. Затова се върнах тук, както ще ви каже брат Одо.

Корбет огледа набързо онова, което беше записал: дьо Моле и Легрейв, съобрази бързо той, можеха да гарантират един за друг, а брат Одо за Бранкиър. Но Бадълсмиър? Корбет подозираше, че той лъже. Същото важеше и за Симс, който седеше и галеше любимата си невестулка под ръба на масата. Корбет гледаше втренчено пергамента. Усещаше, че тамплиерите започват да губят търпение: чуваше се стържене на столове и високи въздишки на раздразнение.

— Къде мислиш, че сме били? — попита остро Легрейв. — Че сме помагали на Мърстън в опита му да убие краля? Или сме ти пращали онова послание на моста над Уз?

— Или пък сме ти организирали засадата? — рече присмехулно Бадълсмиър.

— Монсеньор — обади се Бранкиър, като хвърли перото, опръсквайки масата с мастило. — За последен път отговарям на подобни въпроси. Ако един сержант с размътен ум се е опитал да убие краля, а тук и там са разпращани някакви глупави, усукани предупреждения, това прави ли всички ни виновни?

Думите му бяха последвани от одобрително мърморене. Дьо Моле изглеждаше явно притеснен, а мургавото му аристократично лице издаваше безпокойство. Корбет се огледа първо наляво, сетне надясно. Бадълсмиър седеше и се почесваше по посивялото, обветрено лице. „Дали той не е убиецът,“ почуди се Корбет, „с този негов таен грях? Или Легрейв с прилежно сресаната кестенява коса и смугло момчешко лице? Съвършен воин. А може би едноокият Симс? Или високият, изгърбен Бранкиър?“ Въпреки всичко Корбет беше сигурен, че един от тези мъже, а може би и всичките, са убийци и скоро ще последват и други смъртни случаи.