Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
Хорст Стейли се надигна на лакът.
— Мисля, че е прав. Това обяснява защо никой не е картирал трансферния пункт. Всички са знаели къде е…
— Но никой не е искал да провери. Да, разбира се, че е прав — презрително рече Уитбред. — И тъкмо натам сме се запътили. Ура!
— Да — усмихна се Потър и отново се загледа през илюминатора.
— Това е извънредно необичайно — каза Уитбред. — Ако щете ми вярвайте, но ви уверявам, че не навлизаме в звезди повече от два пъти на всеки три пътувания. — Той замълча за миг. — И даже това е прекалено.
Флотилията спря край мъглявите очертания на Окото на Мърчисън. Не ставаше и дума да влязат в орбита. От това разстояние гравитацията на супергиганта беше прекалено слаба.
Танкерите се приближиха и започнаха да зареждат резервоарите на бойните кораби.
Между Хорас Бери и Бъкман се породи странно приятелство. Търговецът понякога дори се чудеше какво иска от него астрофизикът.
Бъкман бе слаб, жилав човек с тънки кости. Ако се съдеше по вида му, изглежда, забравяше да се храни дни наред. Не го интересуваше нищо в истинската вселена, поне както я разбираше Бери. Хора, време, власт, пари — това бяха само средства, които ученият използваше, за да изследва звездите. Защо му беше да търси компанията на търговец?
Но Бъкман обичаше да говори, а Хорас имаше време да го слуша. Напоследък „Макартър“ бе заприличал на кошер, ужасно оживен и претъпкан с хора. А в каютата на Бери имаше достатъчно място човек да крачи назад-напред.
Или, цинично си мислеше той, може би му харесваше кафето. Бери разполагаше с десетина вида, все приготвени от него смески, и филтърни конуси, с които да го приготвя. Отлично съзнаваше качеството му в сравнение с онова, което правеха в големите кафемашини из кораба.
Набил им поднесе кафе, докато двамата наблюдаваха зареждането на екрана в каютата. Танкерът, който пълнеше резервоара на „Макартър“, не се виждаше, но „Ленин“ и другият кораб се очертаваха на мътноаления фон като мастиленочерни издължени яйца, свързани със сребрист кабел.
— Не би трябвало да е чак толкова опасно — каза доктор Бъкман. — Вие го приемате като спускане в слънцето, Бери. Строго погледнато, наистина е така. Но цялото това огромно пространство не е много по-голямо от Кал или което и да е друго жълто джудже. Мислете за него като за нажежен до червено вакуум. Освен ядрото, разбира се — то навярно е малко и изключително плътно.
— Този случай ни дава възможност да научим много — с блеснали, отправени към безкрайността очи прибави астрофизикът. Бери го наблюдаваше отстрани и намираше изражението му за величествено. И преди го беше виждал, но рядко. Такива хора не можеха да се купят с пари. Присъствието на учения му действаше отпускащо и това му харесваше.
— Мислех, че вече знаете всичко за Окото — отвърна той.
— Проучванията на Мърчисън ли имате предвид? Изгубена е прекадено много информация, а част от запазената не е достоверна. След скока включих цялата си апаратура. Бери, количеството на тежките частици в слънчевия вятър е удивително голямо. А това на хелия — огромно. Но доколкото знаем, корабите на Мърчисън не са навлезли в самото Око. Именно там човек наистина може да научи нещо. — Бъкман се намръщи. — Надявам се, че уредите ни ще издържат. Трябва да се показват извън Лангстъновото поле, разбира се. Най-вероятно ще прекараме известно време в тази нажежена мъгла, Бери. Ако полето поддаде, тя ще унищожи всичко.
Търговецът го зяпна, после се засмя.
— Да, докторе, така излиза!
Бъкман се озадачи. Трябваха му няколко секунди, за да проумее думите му.
— А, разбирам какво искате да кажете. Че ще загинем и ние, нали? Не ми беше хрумнало.
Прозвуча ускорителната сирена. „Макартър“ навлизаше в Окото.
В ухото на Род отекна гърленият глас на Синклер.
— Тук машинното отделение, господин капитан. Всички системи в изправност. Полето се справя чудесно, не е толкова топло, колкото се страхувахме.
— Добре — отвърна Блейн. — Благодаря, Санди. — Той проследи с поглед танкерите, които се смаляваха на звездния фон. Вече бяха на хиляди километри и се виждаха само с телескопи.
Другият екран показваше бяло петно сред червена мъгла: „Ленин“. Флагманският кораб щеше да потърси Олдърсъновия пункт — ако имаше такъв.
— И все пак е сигурно, че рано или късно в полето ще се появи пробойна — продължи главният инженер. — Топлината няма къде да отиде, така че трябва да се акумулира. Това не е като космическа битка, господин капитан. Но можем да издържим, без да освобождаваме натрупаната енергия, поне седемдесет и два часа. После — нямаме данни. Досега никой не се е опитвал да изпълни толкова безумен номер.