Границата

Бъбреци, стомах, дебело черво, тънко черво, панкреас, черен дроб, далак, бели

дробове, мозък и сърце. Подредил съм ги в този ред - за оцветяване. До тях стоят

бурканите ми с боя. Марката е „Тестор“. Жена с тъмна коса влиза в стаята... и започва

да говори, но не чувам какво казва... - тъгата прониза Итън като меч: не само тъга, но

и дълбоко отчаяние. В очите му зашариха сълзи. - Искам да я чуя, но не мога. И...

онова, което искам най-силно... повече от всичко... е тя да изрече името ми, понеже

мисля, че това е майка ми, но... ако наистина го изрича, аз не я чувам. Или може би

просто не мога да го разпозная вече... - той избърса очи и се втренчи в пода. Полази

го тръпка, разтърси го и затихна. - Човек съм. Знам, че съм човек! - А след това се

взря в намръщените предпазливи очи на Джон Дъглас и изрече на глас онова, което

докторът си мислеше: - Не може да не съм.

Джей Ди имаше нужда от малко време да се вземе в ръце. Продължи:

- Знам, ти нямаш представа какво е това Бяло имение? Просто вярваш, че е

място, на което трябва да се озовеш?

Итън кимна.

- Ами - поде Джей Ди завалено, все едно устата му беше пълна с пясък - и Дейв

вярва в това. Може би и Оливия. Тя много-много не приказва напоследък. Но знам,

че Дейв не е спрял да се рови в онзи пътен атлас. Няма град в тези Ща... в тази страна

-поправи се докторът - с такова име. Дейв взе назаем лупата ми -случайно е

последната, която ми е останала - и сега преглежда атласа страница по страница.

Като нищо ще ослепее от взиране. Чух, че не можел и да спи добре. Просто исках да

го знаеш.

- Добре - отвърна Итън, понеже от него явно се очакваше някаква реакция.

- Вече можеш да си вървиш, ако желаеш. Аз просто ще си поседя тук и ще

поумувам... или може би ще се постарая да не мисля за нищо.

Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели

дробове. Мозък, сърце.

Итън седеше в счупеното кресло в апартамента на мъртвец, а през подлепените с

тиксо прозорци нахлуваше бледата болезнена светлина на утрото. Като на длан

виждаше всички тези пластмасови органи, подредени пред него на бюрото.

Тъмнокосата жена влиза. Усмихва се и момчето си мисли, че е красива, но лицето й

всъщност представлява просто размазано петно. Много му се иска да й каже „Назови

ме по име!“, но не го прави, тя не го вика и той връща поглед върху скелета на

„Видимият човек“, който толкова иска да завърши.

Чу почукване на вратата, която - като много, много други -беше издялкана, за да

пасне що-годе в изкривената си рамка.

- Кой е?

Гласът отвъд заваляше от умора:

- Дейв съм. Намерих нещо.

Итън незабавно скочи и отвори вратата. Биячът имаше вид на пияница в

тридневен запой. Носеше мръсни дънки и избеляла кафява тениска с толкова дупки

по нея, че все едно е служила за играчка на питбул. Косата му беше сплескана на