Границата

„може би точно върхът ни трябва“... това не ме изпълва с особена увереност, да

знаеш.

- Че как бих могъл да знам със сигурност? - зададе следващия си въпрос Итън,

каза го равно и без да влага особени чувства.

Дейв сведе очи към пода, сякаш се опитваше да овладее гневен изблик. Отне му

няколко секунди да се вземе в ръце - беше уморен, гладен и жаден и подозираше, че

е състарил очите си с поне пет години за изминалите два дни. Но когато отново

вдигна поглед към Итън и заговори, лицето му беше спокойно и гласът му - толкова

кротък, колкото можеше при тези обстоятелства.

- Това е единственото Бяло имение, което успях да намеря. Или ще е то, или не.

Вариантите са два: или там се опитва да те заведе, по твои думи, сила, която не

разбираш, или пък просто си сънувал кошмар и чутото в него не означава никакво

шибано нищо. Но съм решен да ти повярвам, Итън. Решен съм да те послушам.

Разбра ли?

Итън се взираше в очите на Дейв, без собственото му лице да издава и капка

емоция. Попита:

- Решил си да се пишеш мой последовател, така ли? Ако тръгна натам, ще

дойдеш ли с мен? А Оливия? Д-р Дъглас? Някой друг?

- Самичък няма начин да успееш. Един господ знае дали изобщо някой може да

извърши това пътуване.

- Това не беше отговор. Сър! - додаде момчето.

Дейв си взе картата от Итън. Имаше чувството, че всеки момент ще падне, че е на

ръба просто да легне в някой ъгъл и да се взира в дулото на магнума, докато не

събере достатъчно смелост да дръпне спусъка. Но при все това... мътните го взели...

Уайт Меншън. И това момче... Това дяволски странно момче, за което Джей Ди

твърдеше, че отдавна трябва да е ритнало кофата. Това хлапе... Възможно ли беше да

е експеримент или на горгоните, или на мъглявите? Защо тогава беше тук и какво

следваше да прави в случая?

- Задаваш твърде много въпроси - заяви Дейв. - Точно сега възнамерявам да се

прибера и да поспя малко. Ще поговорим за това друг път... когато съм в състояние

да мисля логично!

С тези думи той обърна гръб на Итън и излезе от апартамента, олюлявайки се на

зигзаг с пътната карта в едната ръка и с лупата в другата.

Връх Уайт Меншън - помисли си Итън след тръгването на Дейв. - Иди там.

Важно е. Наистина е много... много важно.

И се запита, след като знае, че е наистина важно, защо си няма представа за

причината да е така! Подсъзнанието му - или каквото и да беше онова, което го

напътстваше - само му отпускаше късчета и парченца, улики, които в момента

нямаха никакъв смисъл. Защо не му показваше цялата картинка, така че да я

разбере?

Над триста мили по права линия - беше казал Дейв. - Но ние не сме орли да

литнем напряко.

Разстоянието беше твърде голямо, че да зависиш от чутото насън и някакъв