Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
Преди година сигурно бих написала поема, занимаваща се с тази идея. Вчера се опитах да съчиня нещо, но нищо не излезе. О, не беше проблем да намеря нужните рими, но за жалост те бяха лишени от емоционален заряд и съдържание. Знам, че никое от стихотворенията ми не е особено добро, но винаги, когато съм написвала някое, ме е обземало чувството, че са ми поникнали криле, с които мога да отлетя чак до луната. Това усещане определено ми липсваше при последното произведение.
Облегнах се назад и затворих очи — и изведнъж целият ден затанцува пред мен. Не просто си спомнях — отделните случки сякаш оживяваха под клепачите ми, чувствах ги с цялото си същество. Ето ги — лондонското Сити, трафика, бляскавите магазини, преливащи един в друг. После мозъкът ми започна да отделя нещата, с които специално искаше да се позанимае, а именно — дрехите: белите костюми, с които поехме на път, дрехите, които носеха хората в Лондон, после — купчините дрехи на покойната леля Милисънт, всичките невероятни неща в онзи огромен магазин, накрая — нашите кожи. Мислех си колко важни са били винаги дрехите за жените. Представях си норманските дами, живели в замъка Белмот, дамите от епохата на Плантагенетите, изпълващи коридорите на замъка Годсенд, дамите от епохата на Стюардите, когато нашата къща е изникнала сред развалините на замъка, и обръчите, и роклите от времето на Джейн Остин, и кринолините, турнюрите и елегантните черни костюми, за които мечтаеше Роуз. Изпълваха ме дълбоко философски мисли, свързани с модата през вековете, но, изглежда, докато мислех, сънувах, защото всичко бе обгърнато в мъгла. Когато Роуз ме събуди, тъкмо бях стигнала до белия корал върху синьо-зеления шал от ефирен шифон.
Беше време за смяна на влаковете. Потръпнах от студ, когато отметнах бобровото палто — наистина се налагаше да го сторя не само защото изглеждах нелепо, но и защото скъпата кожа се влачеше по земята и щеше да се похаби. С радост се настаних в малкото влакче, защото отново ми се предоставяше възможност да се увия като пашкул. Роуз пък си навлече палтото на кочияша и двете се надвесихме навън през прозореца, за да вдъхнем от сладкия провинциален въздух — човек не му обръща внимание, докато не се лиши за известно време от него. Извадихме бисквитите, които ни беше дал чиновникът от адвокатската кантора, и ги изядохме, зареяли поглед в нощта. Оставих малко от моята за Стивън, който трябваше да ни чака на гарата с каретата на господин Стебинс.
И тогава се случи нещо ужасно! Когато влакът спря на гарата в Литъл Лимпинг, аз подадох глава навън, за да се уверя, че сандъците ни не са разтоварени там по погрешка, защото началникът на гарата е малко тъпичък. И докато гледах през прозореца, забелязах главата на Саймън Котън, също подадена навън. Беше съвсем близо до нашето купе. Косата и брадата му бяха като че ли още по-черни, а мъждивата светлина от лампата на перона придаваше на лицето му призрачна бледост.
Отскочих с вик назад.
Разполагахме с десет минути, за да решим какво ще правим. Бяхме само на пет мили от Скотни и — слава Богу! — влакът сякаш пълзеше. Но, Господи! — аз лично се нуждаех от малко повече време! Не можех да преценя дали трябва да кажа на Роуз какво бяха говорили двамата братя по неин адрес, или не — много се страхувах да не започне пак да се държи като глупачка, щом се озове лице в лице с тях.
— Нека се държим резервирано — предложих, докато си оправях косата пред огледалото, разположено между фотографиите на катедралата в Норич и плажа в Ярмут.
— Резервирани ли? Да не мислиш, че изобщо имам намерение да разговарям с тях? След цялото им пренебрежително отношение?
— Но ще трябва да им кажем поне едно „Добър вечер“, нали така? Можем да го произнесем с леденостуден тон и да се оттеглим с достойнство.
Роуз отбеляза, че не бихме могли да сторим с достойнство каквото и да било, навлечени с тези кожени палта. Според нея трябваше да скочим от влака още в същия миг, щом спрем на гарата, и да изчезнем в нощта, преди Котънови да са успели да ни забележат.
— Не виждам как можем да изчезнем незабелязано, след като ще трябва да си вземем сандъците — отбелязах аз. После ми хрумна спасителна идея. — Ще слезем от другата страна на влака и ще вървим успоредно на релсите, докато не стигнем до къщичката на стрелочника. През това време Котънови вече ще са си тръгнали от гарата.