Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
— Но леля Милисънт никога не носеше кожи — обясних. — Смяташе, че е жестоко да се избиват животни. Аз винаги съм смятала, че е права. — Да, само че въпреки това явно е притежавала такива — рече чиновникът — и жестоко или не, по-добре да се отбиете до магазина, където се съхраняват, и да ги вземете. Кожите струват пари.
Отново прочетох бележката. В нея нямаше никакви подробности за вида на кожите.
— Трябва да са наистина ценни, щом като е плащала да й ги пазят — обясни чиновникът. — Вижте, защо не приберете всичко в сандъците възможно най-бързо? Аз ще ги откарам до гарата и ще ги оставя на гардероб, а през това време вие ще се заемете с кожите.
Нахвърляхме останалите дрехи в сандъците. Срам ме е да си призная, че в този момент напълно бях забравила да мисля за наранените чувства на мъртвата ни леля. Чиновникът и шофьорът на таксито, с което той беше пристигнал, пренесоха сандъците долу. После младежът повика такси за нас.
— Много ми се ще да можех да дойда с вас и да се позабавлявам — засмя се той, — но в три часа трябва да съм в съда.
Косата му беше мазна, лицето — покрито с лунички и петна, но имаше добро сърце. Очевидно Роуз си помисли същото като мен, защото подаде глава навън от таксито и каза, че искрено съжалява, задето се е държала толкова грубо.
— Няма нищо — отвърна чиновникът. — Сигурен съм, че ако бях на ваше място, аз също щях да се уплаша.
Автомобилът потегли и младежът извика след нас:
— Да се надяваме, че палтата са от самур.
На нас също ни се искаше да вярваме, че ще е така.
— Трябва да са чисто нови, защото, откакто я познаваме, не сме я виждали да ги носи — отбеляза Роуз. — Предполагам, че с напредването на възрастта принципите й са претърпели някакво развитие.
— Най-вероятно ще бъдат от заешки кожи — рекох. Струваше ми се, че трябва някак да охладя явилия се ентусиазъм, но дълбоко в себе си бях сигурна, че леля Милисънт никога не би облякла нещо евтино.
Таксито спря пред един разкошен магазин — от онези, край които не бих се осмелила дори да мина, ако нямам основателна причина. Влязохме вътре. На щандовете в самото начало бяха изложени ръкавици и копринени чорапи, из въздуха се носеше аромат на парфюм. Видях миниатюрно стъклено дръвче с червени черешки по него, както и късче снежнобял корал, положено върху морскосин шифонен шал. О, това място беше като истинско произведение на изкуството и сигурно събуждаше у хората с много пари желанието да харчат като луди!
Бледосивите килими приличаха на туфи горски мъх, а уханието наоколо ми напомняше за диви зюмбюли, но беше по-плътно, по-богато.
— На какво всъщност ти мирише? — попитах Роуз.
А тя отвърна:
— На рая.
В отделението за кожи ароматът беше по-друг, още по-тежък — самите кожи излъчваха специфичен вълнуващ мирис. Бяха намятани върху тапицираните със сив сатен дивани — тъмнокафяви, златистокафяви, сребристи. Млада руса манекенка се разхождаше наоколо, демонстрирайки къса хермелинова наметка и мъничък маншон, изработен от същата кожа. Една жена със синкавобяла коса приближи и ни попита с какво може да ни бъде полезна. Взе бележката, която носехме със себе си, и след минута двама мъже в бели сака стовариха кожите на леля Милисънт върху близкия диван.
Разгледахме ги. Имаше две много дълги палта — едното беше черно и пухкаво, а другото — кафяво и гладко. Видяхме и черно късо вталено палтенце с буфан ръкави, както и огромно рошаво пътническо одеяло, обточено със зелен филц.
— Но от какви кожи са ушити? — не се стърпях и попитах.
Белокосата дама огледа дрехите внимателно и каза, че кафявото палто е от бобър, а късото палтенце с черен косъм и ръждивокафява основа е изработено от тюленова кожа. Не можа да установи произхода на пътническото одеяло — на мен то ми приличаше като направено от кожата на куче коли. Роуз изпробва дългото черно палто, което й стигаше чак до пода.
— Приличаш на мечка — подхвърлих забавно.
— Всъщност то наистина е направено от меча кожа — рече белокосата жена. — Мисля, че трябва да е било палто на кочияш.
— Напипвам нещо в джоба — каза Роуз.
Извади късче хартия, на което с разкривен почерк беше надраскано: „Да чакам влака на мадам в един и двайсет. Да закарам госпожица Мили на урок по танци в три. Младите госпожици — до чифлика, в шест.“
Веднага навързах нещата: леля Милисънт беше най-малката сестра на бащата на татко. Тези кожи трябва да бяха останали от нейната майка. Това означаваше, че…