Моят замък

Очаквах, че адвокатската кантора ще е стара и мрачна, а адвокатът ще е като излязъл от роман на Дикенс, но в действителност се озовахме в най-обикновен офис, където ни посрещна млад чиновник със силно зализана назад коса. Попита ни дали бихме могли да се ориентираме до Челси без чужда помощ.

— Не — бързо отвърна Роуз.

— Добре, тогава вземете такси — рече той.

Казах, че малко сме го закъсали с парите. Роуз силно се изчерви.

Чиновникът й хвърли бърз поглед и рече:

— Изчакайте минута. — След което изчезна.

Върна се с четири лири, подаде ни ги и каза:

— Господин Стивънидж ви дава тези пари, за да си покриете разноските по пътуването, както и за таксито до Челси, и за това, с което да пренесете багажа си до гарата. Също така ще има достатъчно пари и за обяд. Преди да си заминете, трябва да се отбиете тук, за да оставите ключовете от къщата и да подпишете разписка, че сте получили всичко, което ви се полага. Разбрахте ли?

Кимнахме и излязохме. Роуз беше бясна, че никой от по-важните риби не си беше направил труда да се занимае с нас, а бяха оставили това на някакъв си обикновен чиновник.

— Не проявяват и грам уважение към бедната леля Милисънт — засегнато рече тя. — Отнасят се с нас като с нищожни отрепки!

Хич не ми пукаше каква отрепка съм, след като имах цели четири лири в джоба си.

— Хайде да се опитаме да стигнем до Челси с автобус и да си спестим парите от таксито — предложих.

Но Роуз отвърна, че не би могла да понесе отново втренчените погледи на минувачите.

— Сигурно сме единствените момичета в Лондон, които са облечени в бяло!

Точно тогава един кондуктор каза:

— Скачайте в автобуса, снежинки!

Сестра ми яростно замаха на първото изпречило се пред погледа й такси.

Езерцето с водните лилии в градината на леля Милисънт беше пресъхнало. Надявах се, че поне златните рибки са се озовали в добри ръце.

Отключихме входната врата. С изненада установихме, че цялата къща е празна. Не бяхме подготвени, че всички мебели вече са изнесени.

— Чувствам се особено — казах, когато вратата се затвори зад гърба ни и във фоайето притъмня.

— Аз пък чувствам, че всеки момент ще умра от студ — рече Роуз. — Предполагам, че дрехите са в спалнята й. Чудя се дали е умряла там?

Помислих си, че е супер нетактично да кажеш подобно нещо на глас, но си затраях.

По пътя към спалнята се спряхме, за да хвърлим един поглед на огромната всекидневна. Двата високи прозореца гледаха към Темза и стаята бе изпълнена с ярка слънчева светлина. Последния път, когато бях тук, тя бе осветена от стотици свещи в чест на едно парти. Това бе вечерта, когато за първи път срещнахме Топаз. Нейният портрет, нарисуван от Макморис, бе предизвикал истински фурор и леля Милисънт бе помолила известния художник да доведе на партито своя модел. Топаз бе облечена в същата сивосинкава рокля, с която бе изобразена на портрета, а Макморис й бе заел разкошно нефритено колие. Спомням си колко бях впечатлена от дългата й бледоруса коса, спускаща се като змия по гърба й. Също така си представих как татко говори с нея през цялото време, а леля Милисънт, облечена в черен кадифен костюм и с преметнат през раменете дантелен шал, го изпепеляваше с поглед.