Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Под този пронизващ поглед Уорик кимна бавно. Едуард въздъхна облекчено.

— Заедно имаме колко, може би дванайсетина хиляди? — рече Уорик и потри с ръка наболата си брада. — Кралицата, Съмърсет и Пърси сигурно разполагат с повече, но може би не са твърде много.

— Аз съм херцогът на Йорк — заяви Едуард, като смръщи леко вежди, защото титлата все още му звучеше странно. — А ти си графът на Солсбъри сега. Провинциалните градчета гъмжат от яки ковачи и бакалски момчета, които искат да вдигнат гордо глава. Те ще се влеят при нас, Ричард, ако ги поканя от името на баща си. Или пък ти от името на твоя. Те ще дойдат да отмъстят за тях. Ще дойдат заради проклетите пръти по стените на град Йорк.

Уорик забеляза, че младежът потръпна и затвори очи, представяйки си неприятната гледка, после ги отвори, дори по-разгорещен и ожесточен.

— Кралицата сигурно е в Лондон — рече Уорик.

Вратът му почервеня, докато се мъчеше да заобиколи темата за загубената битка. Едуард не го забеляза; сечеше с ръка въздуха като с брадва.

— Е, тогава там искам да ида. Нали виждаш, всичко е много просто. Все едно къде са враговете ни, там ще бъдем и ние. Колко е пътят до Лондон?

— Не повече от шейсет и пет километра. Два дни нормален ход, ако мъжете са в добра форма и нахранени.

Едуард се разсмя.

— Моите няма да изостанат. Те дойдоха или дори тичаха с мен чак от Уелс и водят с нас стада овце, които, като тръгвахме, наброяваха стотици. Изядохме толкова много овче месо, че надали някога пак ще имам вкус към него. Хората ти да си вземат от това, което ни е останало, макар че животните изпосталяха, докато ние дебелеехме.

— Мъжете ще са благодарни за този дар. Повече, отколкото си представяш дори — отвърна Уорик и усети как устата му се пълни с топла слюнка при тази мисъл.

Едуард поклати глава нехайно. Гласът му звучеше студено, когато продължи:

— Трябва да са силни, Ричард. Бях свидетел как баща ми се отнася с уважение към крал Хенри и неговите съюзници. А резултатът е главата му, нанизана на острие. Помниш ли как ти ми задържа ръката миналата година, когато се натъкнахме на краля в шатрата му, неохраняван и безпомощен? Ако можех пак да се върна към тази сутрин, бих му прерязал гръкляна и може би… — гласът му изтъня, гърлото му се стегна от скръбта, която го задушаваше. Уорик чакаше, докато Едуард стискаше очи, а от тях се процеждаха сълзи, които изчезваха в черната брада по бузите му. — Може би тогава съм можел да го спася, баща ми. Може би щеше да е жив сега, ако бях прерязал гърлото на онова мяукащо дете, когато имах… О, по дяволите да върви всичко! Няма връщане назад, Ричард. Не си спомням и един-единствен ден, нито пък грешките, които съм допуснал. Видях как изгряват три слънца на небосклона, казах ли ти това? Заклевам се, истински бяха, не по-малко от теб както си сега и стоиш пред мен. В Уелс. И не можах да накарам нито едно от тях да се върне по курса си. Дори в името на баща ми. Бог да пази душата му. Христос да го спаси.