Кръвна връзка [Войните на Розите-3]
- Автор: Иггульден Конн
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кръвна връзка [Войните на Розите-3]». Краткое содержание книги:
Той хвърли поглед през рамо. Кметът наистина беше дебел като шопар, с огромни розови длани и черти, потънали сред тлъстините на лицето му. Почувства раздразнение от факта, че такъв човек можеше да се храни тъй обилно, докато войниците си оставаха слаби. Изсумтя под нос, знаейки, че двете неща нямат връзка. Освен ако не подхвърлеше кмета за храна на армията си, естествено. Така цялото му разточителство щеше да се изплати. Тази мисъл му се стори изключително развеселяваща.
Улиците край тях, водещи към реката, се изпълваха и навяваха спомени за нашествието на Джак Кейд в града. Тогава беше видял подобни тълпи, както и неописуеми ужасии. Потрепери и си каза, че е от студа. Надяваше се само да е убедил Едуард в правия път. Младият херцог на Йорк беше решил да напада повторно армията на кралицата. Бяха тръгнали на юг с такова намерение, но по пътя дойдоха други новини. Кралят и кралицата били отпратени от стените на собствената си столица, отказан им бил достъп до града. Това променяше всичко и двамата с Йорк разговаряха до късно през нощта.
Уорик се молеше да е направил правилния избор. Армията на кралицата сигурно ще е деморализирана, а правотата на каузата им — поставена под въпрос. Всичко това накуп даваше възможност най-сетне да се забие меч във фланга на Ланкастър.
Но вместо да ги преследват по петите, Уорик настояваше двамата с Едуард да влязат в града, който бе отказал на крал Хенри. Отпърво младият херцог побесня, ревеше и опонираше, без да го е грижа, че всичките им хора слушат. В изблик на ужасен гняв той припомни на Уорик, че и преди го бе задържал, когато крал Хенри бе оставен на милостта им. Едуард споменаваше непрекъснато за тази битка край Нортхамптън, като болката и скръбта му бяха ясно изписани по лицето му. И все пак не беше дете. Макар че този осемнайсетгодишен гигант направи нечовешки усилия да се контролира, съвсем очевидно, го беше послушал. Остави го да говори, да обясни какво може да направи Лондон за тях.
Когато Едуард разбра замисъла и прие тихите аргументи на Уорик, превключи от кисел отказ към ентусиазъм и невъздържан, дивашки смях, сякаш идеята бе лично негова. Уорик остана да бърше потта от челото си след ураганните емоции, на които бе подложен. Това не даваше добри знаци за бъдещето им заедно. Едуард му позволи да го убеди, наистина, но не ставаше и дума да го накарат да направи нещо. Беше се съгласил и просто щяха да следват този път.
Уорик се припомни скептично, че Едуард бе изпитвал респект единствено към баща си. Сега, когато Ричард Йорк го нямаше, кой ли друг би могъл да упражнява контрол над сина му? След като изстрада часове да слуша яростните му и грубиянски изблици, само и само да го убеди в собствените му най-добри интереси, това беше перспектива, която не допадаше на Уорик, ако евентуално задачата се паднеше на него.
Колкото и голям да беше Лондон, не ставаше и дума да вкарат цялата си армия вътре. Осем или девет хиляди бяха още на километър и половина от града, върху суха почва. Те чакаха трите хиляди, които придружаваха Уорик и Йорк, да се настанят и да им занесат провизии. Обичайният брой капитани мистериозно се бе удвоил за редиците, които навлязоха в града, тъй че имаше около осемдесет офицери-ветерани, които да надзирават мъжете. Под тяхна команда войниците се разпростряха из улиците, а населението се притаи, докато трополенето на маршируващи крака минаваше край всяка къща и спираше пред всяка сергия и кръчма. Ейлът беше едно от нещата, които рядко можеха да намерят по време на поход. Някои от мъжете от месеци не бяха пийвали и глътка от нещо различно от вода. Главнокомандващите облизваха напуканите си устни и жадуваха за ейл. По заповед на Йорк им бяха изплатили дължимото, та мнозина имаха да изпразват пълните си кесии. Всичките заедно щяха да изпият каквото намерят из града до сутринта. До зори щяха да дивеят и щуреят, но от толкова време трябваше да са сериозни и дисциплинирани, винаги под заплахата от нападение. Нямаше да е зле да потопят в алкохол грижите си за една нощ.
Само стотина души придружаваха Ричард Уорик и Едуард Йорк, когато прекосяваха града. Уорик не знаеше дали тези мъже изпитват гордост от ролята, която им беше дадена, или пък недоволстваха заради пропуснатата нощ на разгул. Яздеха с високо вдигнати глави, отправени все на юг към реката и огромното имение на Йорк в Лондон, познато под името Бейнардс Касъл. Построено от червени тухли, то се извисяваше в квадрат над реката, обвито в бръшлян, който достигаше до кулите му. Новината ги предшестваше и вратите зееха отворени за дружината ездачи. Едуард видя вътрешния двор и пришпори коня, като поведе всички напред с опасна скорост, а конете залитаха по хлъзгавите камъни.