Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Когато Едуард разбра замисъла и прие тихите аргументи на Уорик, превключи от кисел отказ към ентусиазъм и невъздържан, дивашки смях, сякаш идеята бе лично негова. Уорик остана да бърше потта от челото си след ураганните емоции, на които бе подложен. Това не даваше добри знаци за бъдещето им заедно. Едуард му позволи да го убеди, наистина, но не ставаше и дума да го накарат да направи нещо. Беше се съгласил и просто щяха да следват този път.

Уорик се припомни скептично, че Едуард бе изпитвал респект единствено към баща си. Сега, когато Ричард Йорк го нямаше, кой ли друг би могъл да упражнява контрол над сина му? След като изстрада часове да слуша яростните му и грубиянски изблици, само и само да го убеди в собствените му най-добри интереси, това беше перспектива, която не допадаше на Уорик, ако евентуално задачата се паднеше на него.

Колкото и голям да беше Лондон, не ставаше и дума да вкарат цялата си армия вътре. Осем или девет хиляди бяха още на километър и половина от града, върху суха почва. Те чакаха трите хиляди, които придружаваха Уорик и Йорк, да се настанят и да им занесат провизии. Обичайният брой капитани мистериозно се бе удвоил за редиците, които навлязоха в града, тъй че имаше около осемдесет офицери-ветерани, които да надзирават мъжете. Под тяхна команда войниците се разпростряха из улиците, а населението се притаи, докато трополенето на маршируващи крака минаваше край всяка къща и спираше пред всяка сергия и кръчма. Ейлът беше едно от нещата, които рядко можеха да намерят по време на поход. Някои от мъжете от месеци не бяха пийвали и глътка от нещо различно от вода. Главнокомандващите облизваха напуканите си устни и жадуваха за ейл. По заповед на Йорк им бяха изплатили дължимото, та мнозина имаха да изпразват пълните си кесии. Всичките заедно щяха да изпият каквото намерят из града до сутринта. До зори щяха да дивеят и щуреят, но от толкова време трябваше да са сериозни и дисциплинирани, винаги под заплахата от нападение. Нямаше да е зле да потопят в алкохол грижите си за една нощ.

Само стотина души придружаваха Ричард Уорик и Едуард Йорк, когато прекосяваха града. Уорик не знаеше дали тези мъже изпитват гордост от ролята, която им беше дадена, или пък недоволстваха заради пропуснатата нощ на разгул. Яздеха с високо вдигнати глави, отправени все на юг към реката и огромното имение на Йорк в Лондон, познато под името Бейнардс Касъл. Построено от червени тухли, то се извисяваше в квадрат над реката, обвито в бръшлян, който достигаше до кулите му. Новината ги предшестваше и вратите зееха отворени за дружината ездачи. Едуард видя вътрешния двор и пришпори коня, като поведе всички напред с опасна скорост, а конете залитаха по хлъзгавите камъни.