Шогун

— Знам. Извинете. Но, нали знаете… никой не е на себе си напоследък.

— Може би слухът е лъжлив — ще се моля да не е верен — опита се тя да отхвърли лошите си предчувствия. — Определена ли е новата дата на заминаването?

— Разбрах от Хиромацу-сама, че е било отложено със седем дни. Толкова се радвам, че главнокомандуващият най-сетне пристигна и е убедил… Ще ми се това заминаване да се отложи за вечни времена. По-добре да се бием тук, отколкото да се опозорим там, нали така?

— Така е — съгласи се тя, защото разбра колко безсмислено беше да се преструва повече, че тази мисъл не е в главата на всеки. — Може би, щом като Хиромацу-сан е тук, господарят ще разбере, че да се предаде, не е най-добрият изход от положението.

— Тода-сама, ще ви кажа нещо, което е само за вашите уши. Хиромацу-сама… — Той млъкна, вдигна поглед и си наложи да се усмихне. В стаята нахълта Ябу, подрънквайки с мечовете си. — А, Касиги-Ябу-сама, много ми е приятно да ви видя. — Той се поклони. Марико също. Размениха си любезности и накрая секретарят каза: — Торанага-сама ви очаква, Ябу-сан. Моля ви незабавно да се качите горе.

— Добре. Знаете ли за какво ме вика?

— Много съжалявам, но не ми каза — каза само, че желае да ви види.

— Как е той?

Каванаби се поколеба.

— Без промяна.

— Има ли нова дата за заминаването?

— Доколкото разбрах, след седем дни.

— Може би Хиромацу-сама ще успее, да го отложи още веднъж, а?

— Нашият господар ще реши, Ябу-сама.

— Да, разбира се. Ябу излезе.

— Та само на вас ще кажа, Тода-сама, щом като Бунтаро-сан го няма — прошепна секретарят. — Когато Железния юмрук излезе след срещата си с господаря, цял час трябваше да лежи. Изпитваше страшни болки.

— Ох, ужасно ще е, ако точно сега му се случи нещо!

— Точно така. Ако не е той, може да избухне и бунт. Това забавяне в края на краищата не решава въпроса. Истинският проблем… Боя се, че откак Судара-сама беше официален секундант на генерал Кийошио, господарят изпада в бяс всеки път, когато се споменава името му… Единствено Хиромацу-сан успя да го убеди да забави тръгването, и то само… — По страните му се затъркаляха сълзи. — Какво става, Тода-сама? Да не би да не е на себе си?

— Не! — твърдо, но без вътрешна убеденост възрази тя. — Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Благодаря ви, че ми го казахте. Ще се опитам да се срещна с Хиромацу-сан, преди да отпътувам.

— Бог да ви закриля, Тода-сама.

Тя се изненада.

— Не знаех, че сте християнин.

— Не, не съм, но знам, че такъв ви е обичаят.

Тя излезе на огрения от слънцето двор, силно обезпокоена за здравето на Хиромацу, като същевременно благославяше бога, че дългото и очакване е свършило и утре най-сетне ще потегли. Запъти се към носилката си и ескорта, които я чакаха.

— А, Тода-сама — извика Гърко, като излезе от сянката и я пресрещна.

— Добро утро, Гьоко-сан, приятно ми е да ви видя. Надявам се, че сте добре — любезно я поздрави тя, но през цялото й тяло премина ледена тръпка.