Шогун
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #1
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Шогун». Краткое содержание книги:
Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество, божественият син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство, можеше да даде титлата.
С назначаването си шогунът получаваше абсолютната власт: печата и правата на императора.
Шогунът управляваше от името на императора.
— Боя се, че за жалост не съм много добре. Колко тъжно! Изглежда, че двете е Кику-сан сме изгубили благоволението на нашия господар. Откак сме тук, стоим затворени в един третокласен хан, в който не бих държала и най-долнопробна куртизанка.
— Ах, колко неприятно! Предполагам, че е станала някаква грешка.
— Да, и аз се надявам, че е грешка, Тода-сама. Днес най-сетне след дълго чакане и многобройни молби ни позволиха да дойдем в крепостта и да се срещнем с господаря. Така че още днес по някое време ще мога да му се поклоня. — Тя се усмихна накриво. — Разбрах, че и вие имате среща с него, та реших да ви поздравя. Надявам се, че нямате нищо против.
— За мен е удоволствие да се видя с вас, Гьоко-сан. С радост бих ви посетила и вас, и Кику-сан или бих ви поканила да ми дойдете на гости, но за жалост съм възпрепятствувана.
— Да, жалко. Тъжни времена настъпиха. Трудно им е на благородниците. И на селяните също. Горката Кику-сан се поболя от притеснение, задето загуби благоволението на нашия господар.
— Убедена съм, че не го е изгубила, Гьоко-сан. Той… Торанага-сама има да решава твърде неотложни проблеми.
— Така е, вярно е. Може би ще пием заедно чай, Тода-сама?
— Много съжалявам, но ми е заповядано да свърша една работа. Иначе с удоволствие.
— Ах, да, трябва да отидете на кораба на Анджин-сан. Бях забравила, извинете. Как е Анджин-сан?
— Предполагам, че е добре — ядоса се Марико, че Гьоко е осведомена за личните й дела. — Откак сме тук, съм го виждала само веднъж, и то за няколко минути.
— Интересен мъж. Много интересен. Тъжно е човек да не се среща с приятелите си, нали?
И двете жени се усмихваха любезно, разговаряха учтиво и безгрижно в присъствието на нетърпеливите самураи, които ги наблюдаваха и слушаха разговора им.
— Чух, че Анджин-сан е посетил приятелите си — екипажа си. Какви ли са му впечатленията?
— Не ми е споменавал нищо, Гьоко-сан. Нали ви казах — видях го само за минута-две. Извинете ме, но трябва да тръгвам…
— Тъжно е да не вижда човек приятелите си. Може би аз ще мога да ви кажа някои неща за тях — например, че живеят в селището на ета.
— Какво…
— Да. Оказа се, че те сами са помолили да живеят там и го предпочитат пред цивилизованите квартали. Странно, нали? Не е като Анджин-сан. Той е съвсем различен. Казват, че там се чувствували като у дома си — в селището на ета. Любопитно, не намирате ли?
Марико си спомни колко особен й се стори той тогава на стълбите. Сега всичко ми е ясно, помисли си тя. Ета! О, Богородице, горкичкият! Колко ли се е засрамил!
— Извинете, Гьоко-сан, не ви чух какво казахте.
— Казах, че Анджин-сан е много различен от тях.
— А те какви са? Виждали ли сте ги?
— Не, Тода-сама. Не бих стъпила там. Пък и какво общо мога да имам с тях? Или с ета? Трябва да мисля за клиентите си и за моята Кику-сан. И за сина си.
— Ах, да, синът ви.
Лицето на Гьоко придоби под слънчобрана тъжен израз, ала очите й си останаха същите — кафяви като кимоното и корави като кремък.
— Извинете, но предполагам, че нямате представа защо изгубихме благоволението на нашия господар?
— Не, и съм убедена, че грешите. Договорът нали е подписан? Както се споразумяхте?
— О, да, благодаря. Получих кредитно писмо до търговците на ориз в Мишима — без сумата, която се съгласихме да приспаднем. Но аз нямах пред вид парите. Какво са те, когато си загубил благоволението на господаря си — който и да е той. Нали така?
— Сигурна съм, че не сте права.
— Аз се безпокоях и за вашето благоволение, Тода-сама.
— Винаги ще го имате. Както и приятелството ми, Гьоко-сан. Може би ще имаме възможност да си поприказваме някой път, а сега наистина трябва да си вървя…
— Ах, да, колко сте любезна. Много съм ви благодарна — додаде с най-медения си гласец Гьоко, когато Марико се обърна да си върви. — Но ще имате ли време? Нали утре отпътувате? За Осака…
Марико усети ледено пробождане в гърдите си — капанът се затвори.
— Какво ви стана, Тода-сама?
— Нищо… нищо, Гьоко-сан. Ще ви… ще ви бъде ли удобно довечера… в часа на кучето?
— Много сте мила, Тода-сама. Ах, да, ако се срещнете още сега с господаря, нали ще се застъпите за нас? Толкова малко благоволение ни е нужно.
— С удоволствие. — Марико се замисли за момент. — Но за някои благоволения човек може да моли, без това да означава, че ще ги получи.
Гьоко настръхна.
— О! Нима сте го помолили вече за… за онази услуга?
— Разбира се, нали ви обещах — внимателно каза Марико. — Нали Кику-сан е негова фаворитка, а вие — предана васалка? Нали и друг път в миналото са ви били правени услуги?
— Моите молби са винаги толкова незначителни. Всичко, което ви казах, Тода-сама, е все още в сила. Дори може би повече.