Шогун

Цялата ми къща е мръсна — затънала е в мръсотия, наслоявана с години, но там са жена ми и децата ми и там, ми е мястото.

— Не мислете за онзи дом, Анджин-сан. — посъветва го веднъж Марико, когато челото му бе забулено от тъмните облаци на мрачните мисли. — Истинският ви дом е тук — другият е на десетки милиони часове разстояние. Тук е действителността. Ще полудеете, ако се опитате да постигнете уа чрез такива неосъществими мисли. Слушайте, ако желаете да постигнете истинско спокойствие, трябва да се научите да пиете чай от празна чаша.

И тя му показа как става това.

— Мисълта ви изпълва с течност чашата — вие си мислите, че е пълна с чай: топла, светлозелена течност, дар от боговете. Ако силно се съсредоточите… всеки учител по дзен-будизъм може да ви покаже как става това, Анджин-сан. Много е трудно и същевременно безкрайно лесно. Ах, защо не съм достатъчно умна да ви науча — тогава само да поискате и ще имате всичко на този свят… дори най-непостижимия дар — пълното спокойствие.

Той много пъти опитва, но все не можеше да се научи да пие чай от празна чаша.

— Нищо, Анджин-сан. Много време е необходимо, за да се научи човек, но един ден и вие ще знаете как става това.

— А вие умеете ли?

— Рядко успявам. Само когато съм много тъжна и самотна. Ала вкусът на несъществуващия чай като че придава смисъл на живота. Трудно ми е да ви обясня. Не съм успявала. А понякога човек постига уа само от това, че опитва.

И сега, легнал в потъналата в тъмнина крепост с усещането, че сънят е някъде много далеч, той запали една свещ и се съсредоточи върху малката порцеланова чаша, която му беше подарила Марико и която винаги държеше до леглото си. Цял час опитва. Ала все не успяваше да пречисти ума си. Едни и същи мисли непрестанно се гонеха из главата му: искам да си замина, искам да остана тук. Боя се да замина, боя се да остана. Мразя и двете възможности, желая ги и двете. На всичко отгоре и онези „ети“.