Кадифеният губернатор

— Да вървим. Вземи още някой със себе си.

— Моите хора винаги са готови.

Грязнов извади с въздишка заветната бутилка, сипа си в чашата коняк и го изпи.

— Какво правиш?! — учуди се Турецки. — А на мен?

— На теб ти стига. Вече си ударил няколко.

— Личи ли?

— Друг може да не забележи, но мен, братче, не можеш ме измами!

— Налей ми за кураж — усмихна се Александър. — Тръгваме в пълна бойна готовност.

— Тогава може — веднага се съгласи Слава. — Прецаках го спокойно, както винаги. Излизам и шофьорът изскача. Аркадий Максимович… И разбира се, започва да си търси правата. Гледам вдлъбнатината, още миналия път остана от аудито, почесвам се. Какво, питам, ще правим. В този момент Серьога пристига със служебната. Документът на Борзов се оказа в ред, проверката забранена. Но Серьога не е вчерашен катаджия, все пак има произшествие. Виновен е водачът на мерцедеса. Поиска му документите, преписа си данните, отдаде чест. Тогава аз се опънах. Значи така, казвам, капитане, заминаваш? Знаеш ли колко струва джипът? А той ми вика: погледни мерцедеса. Фарът му е счупен, бронята е смачкана… А после се получи тъпо, Саша.

— Да не са се обадили ония от задната седалка? — предположи Турецки.

— Единият от тях отвори малко прозореца, подаде стотачка и заговори. Аз, казва, винаги съм те уважавал, Грязнов.

— Позна ли го?

— Гласът уж познат, а през затъмнените прозорци лицето не може да се различи. Виждаше се, че е с черни очила…

Телефонът иззвъня.

— Още веднъж привет — отговори Слава, след като вдигна слушалката. — Готови ли сте? Отлично. Бързо при Петрович, в пълна бойна. Гранатомет… Ти, драги, да беше поискал и гаубица! Двеста и три милиметрова! Тръгваме след пет минути.

В покрайнините на Красногорск нямаше никаква работилница, макар че пристигнаха точно на посочения адрес. Затова пък зад оградата от лят чугун се виждаха две нови сгради в традиционен руски стил, а будката на охраната приличаше повече на къщичка от приказките, отколкото на караулка в обичайния смисъл на думата. Вратата бе разтворена и към сградите непрекъснато се движеха коли.

— Та това е „Аргус“! — кимна към табелката Слава. — Чугун, бронз, камъни, паметници, кахлени печки… Какво ли не правят! И все на най-високо равнище, трябва да признаем. Тук идват само богати хора.

— Вярно, не са бедни — потвърди Голованов. — Личи по колите.

— Ти с кого разговаря?

— С Панкратич.

— Значи адресът е верен — успокои се Турецки. — Да вървим в къщичката, Слава, да видим.

Отвътре приказната къщичка изглеждаше още по-добре, отколкото отвън. Вежлива млада жена посрещна посетителите, поинтересува се от причината за идването им. Като чу, че мъжете искат да видят проспекти с изделията на фирмата, тя ги покани да седнат и нареди на масичката пред тях прекрасно издадени, отлично илюстрирани диплянки.