Кадифеният губернатор

— Вдигам тост — обади се Акимов, като разреждаше водката с тоник. — За депутата от бъдещия конгрес на Руската партия на демокрацията и реда! За теб, уважаеми Алексей Петрович!

— Депутати много, но председателят е един — усмихна се Кроткия и погледна в очите Станислав Станиславович.

— И коя птичка ти донесе новината?

— Достатъчно е да отидеш в щаба. И всичко става ясно.

— Акимов, нима те предлагат за председател? — учуди се Соня.

— По-лош ли съм от другите? — засегна се писателят.

— Голям човек ще станеш!

— Той и сега не е малък — застъпи се за него Кроткия. — Соня, нима не сте в течение?

— Не е — отговори Акимов. — Запознахме се едва днес.

— Това не е причина. Хората трябва да познават героите си.

Ласкателството, в каквато и форма да е изразено, винаги е приятно и бъдещият председател на партията се усмихна смутено.

— Алексей, ти си все същият шегаджия.

— Не се шегувам. Затворнически нарове, лагер, а после световна писателска слава, Държавна Дума, а сега току-виж партиен лидер… Нима има място за шеги?

— Наистина ли? — обърна се към Акимов жената.

— Каквото било — било…

— А, не — възрази Кроткия. — Твоето време едва сега настъпва. За теб, Станиславе!

— Ех! — извика писателят, махна отчаяно с ръка, наля си смело чашата с коняк и я изпи. — За втори път не се сдържах. Преди два дни също се почерпих. След визитата на Юрий Андреевич. Наистина, как да не пийне човек.

— Ама ти, Акимов, да не си алкохолик? — попита Соня.

Станислав Станиславович не удостои жената с отговор, изгледа я с присмех, наля си още малко и пак го изпи.

На свободното място се настани як брадат мъжага с дънки и сив пуловер.

— Здрасти, Стас!

— Привет. Господин Татаринцев. Режисьор — представи новодошлия Акимов.

Татаринцев взе бутилката с „Наполеон“, помириса коняка, напълни си догоре чашата, глътна го на един дъх и приближи към себе си чинията с есетрата.

— Как е? — попита той, като гледаше Акимов и дъвчеше парче риба.

— За кое питаш?

— Прочетох твоя роман.

Татаринцев натърти на буквата „о“ и произнесе фразата доста снизходително.

— Кой от всичките?

— А ти много ли имаш? Този бе… Как беше… забравих му заглавието. Я ми помогни…

Татаринцев беше доста известен режисьор, поставяше злободневни криминални историйки, които за времето си имаха успех, и се отличаваше с безцеремонността си. Алексей Петрович не можеше да понася подобни типове и обикновено веднага ги поставяше на мястото им, но този път направи изключение.

— Вероятно сте прочели „Дъскорезницата“? — предположи той. — Или „Седем лагерни години“?