![Опасни пътища [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/7/5/opasni-ptishcha-bg-download.jpg)
Опасни пътища [bg]
- Автор: Бекетт Саймон
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Албор
- ISBN: 954-8272-35-0
- Переводчик: Станислава Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Опасни пътища [bg]». Краткое содержание книги:
„Вледеняващ кръвта разказ за сексуалните хищници в обществото. Саймън Бекет успешно довежда проблемите до техния логично садистичен край и успява да разгърне своята история около иронично въздигнатата на пиедестал фройдистка догма, че желанието и отвращението са двете страни на една и съща монета…“ „Пъблишърс уикли“
„Блясъкът на неговия талант е безспорен като на предшествениците му Камю и Ъпдайк. В „Опасни пътища“ на Саймън Бекет нищо не е просто обикновено или почтено… А зад всеки ред прозира дарбата на Бекет, един писател, който не трябва да се изпуска от поглед“. „Чикаго трибюн“
„Опасни пътища“ е трилър с тръпчив сексуален привкус, от чието скандално съдържание лицето ви ще пламне, а палецът ви болезнено ще запулсира, увлечен в устремно прелистване на всяка нова, наситена с похотливост, страница. „Къркъс ривюс“
„Поразително умел художествен поглед върху обикновеното човешко привличане, което не се вмества в границите на благоразумието“. „Сейнт Питърсбърг таймс“
Изгасих лампата в коридора, преди да отворя задната врата. Навън беше тъмно. Уличката зад сградата беше неосветена, а светлините откъм шосето не достигаха до нея. Никой не се забелязваше наоколо и когато отворих багажника на колата, той ни закри, така че и да минеше някой, нямаше да ни види. Вътре имаше съвсем нови лопата, кирка, работнически гащеризон, високи гумени ботуши и чифт ръкавици — останалата част от покупките на Зепо. Извадих ги и му направих знак. Той пристъпи, залитайки и бързо пъхна чувала в багажника. Докато слагах нещата обратно, Зепо донесе лоста и куфара на Марти от склада. Железният лост, сега увит в найлон, бе поставен върху чувала, а куфарът — на задната седалка. След като приключихме с това, подадох на Зепо ключовете от колата. Неохотно бях решил, че сивото ми BMW по-малко ще бие на очи от червената му спортна кола.
— Взе ли картата? — попитах. Той потупа джоба си. — И си сигурен, че знаеш къде отиваш? — Доста дълго бяхме разсъждавали къде да се отървем от останките на Марти и накрая се бяхме спрели на блатата в Северен Йоркшир. Точното място щеше да избере Зепо.
— Ако се загубя, ще питам някой полицай.
Качи се в колата и завъртя стартера, фаровете светнаха и пръснаха ослепителната си светлина върху уличката. Наблюдавах го как бавно свива към пътя и продължава по него. Шумът от мотора бързо се изгуби в далечината. Върнах се вътре и затворих вратата срещу мрака и мириса на отработени газове.
Без покривалото срещу прах складът изглеждаше както обикновено. Огледах се наоколо за някаква следа, че Марти е бил тук, но такава нямаше. Последният половин час можеше и въобще да не е съществувал. Напълно спокоен, загасих лампите, заключих и тръгнах към къщи.
11
Чаках на летището, когато Анна пристигна на следващата сутрин. Усетих собственическа тръпка, когато я видях да минава през митницата. Усмихна се, докато идваше към мен, но усмивката й изчезна веднага, щом се поздравихме.
— Не успях да я купя — рече тя. За миг не можах да разбера за какво говореше. — Накрая се продаде за осем и седемстотин. — Сви извинително рамене.
— О, нищо, едно печелиш, друго губиш — отвърнах, след като се досетих най-сетне. — Какво да се прави.
— Купи я една японка. Още някой наддаваше с нея до осем и петстотин и после се отказа. Боя се, че ме оставиха доста назад.
— Така стават тия неща. Ако някой твърдо е решил да купува, не можеш да направиш почти нищо, за да му попречиш. Освен ако не си готов да изхарчиш смешно много пари. Няма значение. Поне купи картината на Хопър, а точно от нея се интересувах най-много.
Забелязах, че съчувствените ми думи бяха излишни. Анна почти не ме слушаше.
— Знаеш ли нещо за Марти? — попита тя.
— Не съм го виждал, откакто те изпратихме. Защо? Случило ли се е нещо?
— О, не. Просто питах, това е всичко. Мислех си, че може да е тук. — Равнодушието й беше неубедително.
— Ами снощи наистина му се обадих да видя дали иска да дойде, но го нямаше.
— В колко часа беше това?
— О… около осем, струва ми се. Какво има? Изглеждаш угрижена.
Тя се усмихна.
— Не, всъщност нищо. Само дето не можах да се свържа с него вчера.
— Вкъщи или в университета?
— Вкъщи. Обадих му се снощи, но никой не отговори.
— Може да е работил до късно.
— Да, сигурно. — Направихме още няколко крачки. — Имаш ли нещо против да пробвам отново? Само да му съобщя, че съм се върнала?
— Разбира се, че не. Ще чакам тук. — Гледах я как отиде до редицата телефони и се нареди на най-малката опашка. Прозях се. Бях прекарал още една дълга и почти безсънна нощ. Бях чакал буден до четири и половина Зепо да се обади и да ми каже, че се е върнал благополучно. Не беше имал никакви проблеми. Щом стигнал до блатата, карал по второстепенни пътища и накрая спрял на особено усамотено място. Пренесъл Марти доста далеч от пътя и го заровил в обрасла с орлова папрат местност.
— Тъкмо бе започнала да расте — осведоми ме. — След някоя и друга седмица ще покрие абсолютно всичко.
Беше изхвърлил лопатата, кирката и лоста в наводнена кариера. Гащеризона, ръкавиците и гумените ботуши беше донесъл обратно. Заедно с дрехите и куфара на Марти те щяха да бъдат нарязани и накъсани на ивици, смесени с домашния боклук и изхвърлени в няколко различни кофи из Лондон. Личните принадлежности на Марти — паспорта му и кредитните карти, първо щяха да бъдат изгорени, а после изхвърлени по същия начин.