Опасни пътища [bg]

— Всичко наред ли е?

— Да, напълно! Имам… един клиент.

— О, съжалявам! Не се сетих.

— Не искам да бъда невъзпитан, но ще е по-добре да не го карам да чака.

— Да, разбира се. Съжалявам, ако съм ти попречила.

— Няма нищо. Радвам се, че се обади. Добре направи. Но сега се налага да тръгвам. Късмет довечера. Ще се видим на летището утре сутринта.

Беше ми казала „довиждане“ и аз затворих. Със закъснение си дадох сметка, че трябваше да разбера по кое време възнамеряваше да се обади на Марти. Но може пък да беше добре, че не го бях сторил. Не съм сигурен доколко щеше да прозвучи нормално, а не исках да си спомни за въпроса ми по-късно. Бях си сипал кафе и чаках Зепо.

Следобедът преваляше, когато той се появи. Позвъни на задната врата, както го бях инструктирал.

— Набави ли всичко? — попитах.

— Да. Но не ми даде достатъчно пари. Трябваше да добавя от собствените си. Така че ми дължиш петдесетарка.

— Петдесет? — Бях му дал сто. Нямах представа колко струваха тези неща, но стотачка ми изглеждаше повече от достатъчно. Също така беше настоял да му дам чек със забавено изплащане, който той щеше да задържи като гаранция за скицата на Кокто. Взаимоотношенията ни не се основаваха на взаимно доверие.

— Имаш ли касови бележки?

Той въздъхна дълбоко и ми подаде няколко хартийки.

— Ех вие, Тома неверници. Само покривките срещу прах струват почти петдесетачка. А ако възнамеряваш да впишеш тези разходи в счетоводните си книги, не бих те посъветвал. Нали не искаш някой да те попита какво общо има една художествена галерия с „Направи си сам“ или разни градинарски инструменти?

— Разбира се, че не. — Бях попитал за касовите бележки автоматично, но Зепо беше прав. Скъсах ги и ги пуснах в кошчето. — Къде са нещата?

— Отзад в колата. Да ги донеса ли?

— Не, още не. Изчакай първо да затворя галерията.

Той се поколеба.

— Все още ли искаш да го направим?

— Разбира се. Надявам се, че това, което забелязвам, не е проява на малодушие?

— Не. Само питам.

— Добре. Не ми се ще да ме разочароваш в неподходящ момент.

— Няма. Вече ти го казах. — Тонът му беше агресивен. Но ми се стори, че в него долових известна колебливост и макар да ми беше приятно да отбележа пукнатини в самоувереността му, не ми се искаше да рухне напълно.

— В такъв случай няма да говорим повече за това — рекох. И двамата удържахме на думата си.

Сега той седеше тихо в кабинета, докато аз притисках слушалката към ухото си, като чаках Марти да отговори. Когато най-после това стана, ми се стори толкова внезапно, че се стреснах.

— Ало?

— Марти? Доналд е. Доналд Ремзи. — Гласът ми звучеше задъхано. Но това не беше толкова лошо.

— Здрасти. С какво мога да ти бъда полезен?

— Сам ли си?

— Да, защо?

Поне първото препятствие беше преодоляно. Подминах въпроса му.