Заразата [bg]
- Автор: Торо Гильермо Дель, Хоган Чак
- Серия: Напаст #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Студио Арт Лайн
- ISBN: 978-954-92533-1-3
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Заразата [bg]». Краткое содержание книги:
Те винаги са били тук. Вампирите. Гнездят и се хранят. Скрити е тъмнината. Дебнещи. От хилядолетия. Но сега правилата на древен договор са престъпени и балансът е нарушен. Настъпва техният час. След седмица целият Манхатън ще бъде завладян.След три месеца САЩ. След шест месеца — целият свят.
„Първата част от трилогия, изплетена с омагьосваща интрига. Наистина незабравима история, от която не може да се откъснеш, след като прочетеш първата страница.“ Клайв Къслър
„Дръжте лекарствата си за сърце наблизо: ЗАРАЗАТА може да ви завладее — достатъчно страховита е, за да убива. Обичам я.“ Грегъри Макгуайър
„Дел Торо и Хоган са създали вкусно призрачна страховита история, която буквално ще накара космите по врата ви да настръхнат. ЗАРАЗАТА е мястото, където Брам Стокър среща Стивън Кинг и Майкъл Крайтън. Просто не е възможно да се направи по-добре.“ Нелсън Демил
„Кръв и апокалипсис, смесени в една ужасяваща история, която е сякаш изтръгната от горещите заглавия на пресата. Невероятно живописна, със страхотен ритъм. ЗАРАЗАТА едновременно те завладява и ужасява. Нямам търпение да видя къде ще ни отведат Дел Торо и Хоган.“ Джеймс Ролинс
„На всеки няколко десетилетия вампирският жанр започва да залязва и страхът от Неживите умира в нас. Но точно тогава се появява Ричард Матисън или Стивън Кинг и… статутът на вампирите се възстановява. Този път сред съживителите са Гийермо дел Торо и Чък Хоган с техния нов ужасяващ роман ЗАРАЗАТА, достоен наследник на АЗ СЪМ ЛЕГЕНДА и СЕЙЛЪМС ЛОТ.“ Дан Симънс
На първия с едри букви отгоре пишеше АУГУСТИН ЕЛИЗАЛДЕ. Беше „рап-шийта“ на Гюс, документите, които го уличаваха като малолетен престъпник и дето бяха довели до присъда за убийство с последващо шутиране на свобода с чисто досие само преди три къси седмици.
Втората страница показваше копие на шофьорската му книжка и под нея — на шофьорската книжка на майка му със същия адрес на Ийст стрийт 115. След това — малка снимка на входната врата на сградата им в Тъфт Хаузис.
Взираше се в този лист хартия цели две минути. Умът му бясно превърташе напред — назад между оня пич с мисионерската външност и колко знаеше той, и неговата мадре тук, и в колко гадни лайна се беше набутал тоя път.
Гюс никак не понасяше заплахи. Особено когато намесваха неговата мадре. Вече ѝ беше причинил предостатъчно.
Третата страница беше изписана със същия почерк като картончетата. Гласеше: БЕЗ СПИРАНИЯ.
Седеше до прозореца на „Инсурхентес“, ядеше пържените си яйца, обилно залети със сос табаско, и гледаше белия минибус, паркиран на булевард „Куинс“. Гюс обичаше закуската. Откакто беше навън, почти всяко ядене му беше закуска. Този път си го поръча специално, защото можеше. Поиска беконът да е по-хрупкав, а филийките да са препечени на скарата.
Майната им. Без спирания. Не му харесваше тази игра, не и след като замесваха неговата мадре. Гледаше буса, превърташе на ум опциите си и чакаше да се случи нещо. Наблюдаваха ли го? И ако да, от колко близо? И ако можеха да го наблюдават — защо просто не си караха минибуса? В какви шибани лайна се беше наврял тоя път?
Какво имаше в онзи минибус?
Двама кабронес, копеленца някакви, дойдоха да душат около предницата на колата. Наведоха глави и се разкараха, когато Гюс се появи от бистрото със закопчана догоре бархетна риза, плющяща зад гърба му от вечерния вятър, с плъзналите по оголените му ръце татуировки, с изпъкващото яркочервено около пандизчийското черно. Славата на латино „Султаните“ се носеше извън Испанския Харлем на североизток до Бронкс и чак на юг в Куинс. Малко бяха на брой, но сенките им бяха дълги. Не се забъркваш с никой от тях, ако не искаш война с всички.
Тръгна по булеварда и продължи към Манхатън, като се озърташе за „опашки“. Бусът задруса по някакъв ремонт на платното и той се вслуша, но не чу нищо да мърда отзад. Все пак нещо тежеше на окачването.
Ожадня и спря отново до магазина на ъгъла. Взе си две седемстотинграмови кутии бира „Текате“. Натика едното червено-златно тенеке в поставката и запали отново. Небостъргачите вече се показваха оттатък реката, а слънцето се смъкваше зад тях. Нощта идваше. Гюс си помисли за брат си вкъщи. Криспин, онзи насран наркоман, беше се появил точно когато Гюс се опитваше да направи нещо добро за мадре. Увоня на пот и химикали дивана в дневната. Гюс искаше само да наръга ръждив нож между ребрата му. Домъкна заразата си в малкия им дом. По-големият му брат беше скапан таласъм, истинско зомби, но тя не можа да го изхвърли навън. Остави го да се излежава и да се прави, че не се друса в собствената ѝ баня, остави го да се мотае, докато изчезне отново с някои от нещата ѝ.
Гюс трябваше да скъта от тези динеро сусио, от тия мръсни пари за своята мадре. Да ѝ ги даде след като се махнеше Криспин. Да пъхне още в шапката си и да ги остави там за нея. Да я направи щастлива. Да направи нещо добро.
Извади телефона си преди да влезе в тунела.
— Феликс. Ела да ме вземеш.
— Къде си бе, брато?
— Ще съм по Батъри парк.
— Батъри парк? Чак там ли бе, Густо?
— Тъй че замъкни се до Девета и спри там, копеле. Ще излезем. Ще си направим купон, човече. Ония пари, дето ти ги дължа — днес ударих кьоравото. Донеси ми яке или нещо за обличане там, чисти обувки. Заведи ме в клуб.
— Ебаси… нещо друго?
— Просто си извади пръстите от кончата на сестра си и ела да ме вземеш, компренде?
Излезе от тунела в Манхатън и отцепи право през града, преди да свие на юг. Стигна до Чърч стрийт южно от Канала и започна да оглежда уличните табели. Адресът беше на сграда с търговски партер и строително скеле пред фасадата. Прозорците бяха облепени с разрешителни за строеж, но без никакви строителни камиони наоколо. Улицата беше тиха, с жилищни сгради по нея. Гаражът задейства по описанието, шифърът за достъп отвори стоманена врата, под която колата едва мина и Гюс продължи надолу по рампата под сградата.
Паркира и остана да седи заслушан. Гаражът беше мръсен и зле осветен. Приличаше на добър капан. Вдигнатият прахоляк се вихреше на гаснещата светлина през отворената врата. Импулсът го подтикваше да драсне припряно навън, но трябваше да се увери, че пътят е чист. Изчака, докато гаражната врата се смъкна надолу и се затвори.