Дъщеря назаем [bg]

Тя седна във фотьойла за кърмене, обвила здраво тялото си с ръце, сложила всяка длан на отсрещното рамо, в някакъв опит едновременно да се утеши и да се задържи в едно, потънала в спомена за всички нощи, в които бе седяла тук до сина си.

Трябваше да направи нещо. Нямаше представа какво, но не можеше просто да седи тук и да бездейства с мисълта, че липсва на детето си не по-малко, отколкото то липсва на нея.

Дейвид каза, че трябва да послушат Наташа и да правят каквото им нареди. В крайна сметка това бил единственият им шанс. Не и за Ема. Тя не можеше да стои просто така и да се надява, че нещата ще се оправят от само себе си. Какво ли искаха те — които и да бяха „те“? Двамата с Дейвид не разполагаха с достатъчно пари за тлъст откуп, но ако искаха пари, тя щеше да ги намери отнякъде.

Внезапно се изправи в стола. Познаваше човек, който разполага със средства и преди години неведнъж се бе опитвал да й отстъпи част от тях. Тя обаче му бе отказала — по онова време разговорът с него би бил твърде болезнен, а и беше твърде горда, за да приеме нещо, което напомня изкупителна отплата.

Трябваше просто да се свърже с него. Само че как?

Ема се отпусна в стола си и хвана коалата, която баща й беше изпратил на Оли за първия му рожден ден. Той обожаваше играчката и имаше навика да седи на пода и да си говори с нея на странния си, очарователен бебешки език.

Някаква мисъл не спираше да я човърка под булото на болката. Тя се загледа в коалата; имаше нещо, което трябваше да си спомни, нещо, свързано с пътешествието им с Дейвид до Австралия точно след сватбата.

Внезапно скочи на крака и направо се затича към спалнята им. Вратата нямаше ключалка, но не можеше да поеме риска Наташа да влезе след нея, а и не беше сигурна, че Дейвид би одобрил онова, което се канеше да направи. Одобрението му обаче не я интересуваше. Тя се наведе, завъртя стария дървен ограничител наопаки и го мушна под затворената врата. Мисълта, че тази нощ няма да е нужно да подпрат вратата, за да може да чува Оли — така и не се беше доверила изцяло на бебефона — я удари като с чук. Оли чисто и просто го нямаше.

Тя прехапа устни и потисна разкъсващия стон, който напираше да излезе от гърдите й. „Съсредоточи се, Ема. Трябва да си го върнеш.“

Покатери се на един стол, бръкна най-горе в гардероба и извади стара кутия за обувки. Скочи на пода, изсипа съдържанието й на леглото и го откри — предплатеният мобилен телефон, който баща й, й даде, докато бяха в Австралия, за да се чуват, без да харчат цяло състояние. Баща й не обичаше да пилее пари. Ема не беше сигурна дали симкартата все още е активна и дали в сметката са останали някакви пари, но от посещението им не бяха минали и три години, а и не й се вярваше да са похарчили и последното пени в картата. Тя натисна бутона за включване, но не последва нищо.